Еничар от турското yeni çeri означава „нов войник”. Еничарството е систематизирано от Мехмед II султан след превземането на Константинопол. Още от времето на Мурад I султан, започват да се подбират момчета от християнски семейства за корпуса. До падането на Константинопол в султанската войска наред със спахиите и еничарите се включват и войводи с християнска войска, но след 1453г. вече няма християнска войска, а се увеличава състава на Корпуса на еничарите. Как подбират момчетата в Корпуса? Това става с ферман на султана, където ясно се посочва от коя кааза колко момчета да бъдат приети. Взимат се за еничари само от селата и то от едно село на 20 години максимум 7 момчета. Не се взимат от близките до Истанбул места и райони („на 17 дена път” е записано), не взимат сираци и деца на попове. Най-малко в Корпуса са вземани от българските земи: между Одрин и Пловдив са били хасове (султански земи). На проходите са били дервентджиите. В Североизточна България са били едноезичниците на турците, а на места и единоверци (от тях също не са вземани). Най – много девширме (т.е. „сбор” или данък чилик, станал известен и като „кръвен данък“) е вземан от териториите на днешните Албания и Босна. Обикновено в тези земи, това се е случвало на 5-7 години еднократно, като последното девширме е от 1705г. по време на султан Ахмед III хан, въпреки широко разпространената теза, че то е продължило едва ли не до последната Руско-османска  война. По принцип едно девширме е от порядъка на 1500-3000 младежи, които се изпращат в Анадола за пет години в приемни семейства да учат език и чак след това постъпват в казарми за военно обучение, а най-кадърните са отивали в ендерума (външният двор на главният султански дворец Топкапъ сарай), където се подготвят за ръководни постове в империята. Не случайно по време на възхода и апогея на Османската империя почти всички съдразами (т.е. велики везири) са рекрути (християни, които са приели исляма). Тези младежи задължително преминават пет годишно обучение. През тези пет години те не са лишавани от нищо, освен да виждат близките си, както и да посещават родните си места, като получавали най-доброто образование за онова време. Наричани „кул а ръ” на султана („роби” на султана), но не в буквален смисъл, а поради предаността им.

Еничарите са най-верните бойци на Портата. Например, в битката при Ангора (Анкара) през 1402г., когато монголския завоевател Тимур (Тамерлан) разбива султан Баязид I хан (по прозвище Йълдъръм – “светкавицата”)  всички бейове предават османците на бойното поле. До султана остават само еничарите и сръбската кавалерия на Стефан Лазаревич.

Има много случаи, когато селяни са плащали подкуп за да бъдат вземани децата им в еничарският корпус (това е еквивалент да дадат стипендия на студент в елитен световноизвестен университет). Недостигът на войници обаче, принуждава султан Мехмед III хан (един от слабите султани) да позволи на мюсюлмани също да влизат в еничарският оджак, от което започва постепенен регрес в тази елитна армия. Дотогава мюсюлмани не са допускани до еничарския корпус, защото човек, който е издигнат от нищото, винаги ще пази властта предано. Много султани са станали жертва на еничарски метежи, но уникалното в случая е, че никога във вековната история на Османската империя не е подлежал въпроса за смяна на династията.

Североизточна България, включително Северна Добруджа, са били земите на тюрко-булгарите, населени по-късно и от узите/гагаузите векове преди идването на османлиите. Тези територии са тюркоезични дори още преди заселването им от групировката на Аспарух (Дуло), защото са земите на Малка Скития. Ъшбара Атилкасъ Маджар Дуло хан (Хан Аспарух) е знаел къде да основе новата държава. Ядрото, същността и сърцевината на първата българска държава, т.е. на булгарското балканско ханство са именно тези земи, а всичко останало е било пряко или косвено подчинено на тях. Там са Плиска и Преслав, Вар (Варна) и още над 530 крепости. Голяма част от тях са разрушени от печенегите векове по-късно. В големите и гъсти гори на Делиормана се спасяват стотици хиляди булгари от покръстванията на Борис I и тези територии не са християнизирани чак до 1320 година, с началото на епохата на Балик/Рибата бей в Карвуна, когато под влиянието на идеите на Салтък се организира нещо “средно” между християнство и ислям. Саръ Салтък е прочут дервиш и един от лидерите на Бекташийския орден. Ислямът и християнството, освен с общ корен, си приличат и по много други направления, а Стария завет е широко отразен в Корана, както и някои елементи от Новия. (Вижте учението на Саръ Салтък Баба Деде.) Идеите на Салтък дори довеждат дотам, че се появяват т.нар. “двойни” (утраквистични) светилища и храмове, където се почитат както християнски, така и мюсюлмански светци, извършват се общи религиозни култове и така двете конфесии стават почти идентични.

Османската империя не е турска, а е многонационална, създадена от булгар-тюркското огузко племе Кайъ боз-ок с тамга IYI (знак използван и от булгарската династия на рода Дуло, но не е неин герб).  Единствената династия управлявала 600 г., е тази на Османите. От един малък бейлик с население 10 000 души създават държава, която  достига колосалните 20 милиона кв. км. Държавата се нарича на името на един истински тюрк – Осман (Оттоман) от рода Кайъ на огузите. Престолът на тази държава постепенно се узурпира от девширмета и така от падишаха до последния чиновник в сарая всички стават с времето девширмета. От старата система на пенчик огланите – млади момчета, понякога и момичета пленници, от определени властимащи или важни семейства в чужбина, са отвличани от аканджиите (тюрки – разузнавачи) и след това са били предавани в знатни тюркски семейства и родове за обучение и охраняване. За да не избягат обратно, това обучение е траело 5 години, като след това някои от тях са ставали чиновници, военни или дипломати на султана. Фатих Мехмед II хан променя това, след като някои близки до него девширмета го убеждават, че тюркските родове искат да го свалят от престола и оспорват властта на династията на Осман, защото неговите наследници не са спазили старите обичаи и султаните са родени не от тюркски жени, а от чужденки и то не от благородно потекло. Фатих Мехмед II хан обезглавява великия везир Чандарлъ Али паша и изгонва от двореца всички, които са с тюркски корени, а системата „пенчик оглани“ превръща в еничарски корпус, който обслужва само сигурността на двореца и трона му, събира еничарите в еничарския оджак в столицата и така те стават негов гарант за оставането му на престола. Притиснати и унижени от тази му политика, някои тюркски родове и племена се бунтуват срещу него, а той избива една част от бунтовниците, а друга разселва от Анадола на Балканите най-вече след 1476 г. Това са преселници предимно от областта Коня, т.е. от земите на старите селджуки.

Докато еничарския корпус е съставен само рекрути, всичко се развива нормално, но Мехмед III султан разрешава да се взимат мюсюлмани от Анадола за еничари и така се поставя началото на упадъка в оджака. Последното девширме  е през 1705 г. при султан Ахмед III хан.

Много са причините на разпада на еничарския корпус. След като приемат мюсюлмани,  които и могат да се женят, еничарите масово започват да пращат в Корпуса и синовете си,  като използвали връзки и привилегии. Предишната избирателна селективна система, основана според качествата, постепенно изчезва. Превръщат еничарството в семеен занаят за сметка на ефективността. 

Хитрият султан Махмуд II хан,  който ги ненавижда още от началото на своето управление използва подходящия момент да ги унищожи, като взема за главен повод пострадалия от някои техни грабежи народ. Tака  с редовната армия (nizam-i cedid)  и с подкрепата на народа, 24 хилядният еничарски корпус е бил унищожен за няколко седмици. С успешни маневри, султан Махмуд II хан докарва тайно редовна армия в столицата и на 15 юни 1826 г. огражда казармите на Корпуса. След ожесточен артилерийски огън, 80% от еничарите са избити. Това събитие в Османската история се нарича (вак-а-и-харие).

Има и няколко еничари българи, стигнали до най-високият пост на велик везир в държавата: Хадъм Месих Мехмед паша е съдразъм при Мехмед III султан, Фелибели Мюеззинзаде Ахмед паша при сина на Кьосем Мурад султан, софиянецът Мехмед Калафат паша – велик везир при Абдулхамид I султан, а при обсадата на Константинопол капудан паша (адмирал, командващ флотата) е Балтаджи Сюлейман бей (Балтоглу), който също е българин. Александър, синът на цар Иван Шишман, става известен като Искендер бей и е също голям османски държавник. В българската национална библиотека в османският архив има молби от българи до османските власти, в които молят детето им да бъде взето за еничар.