Известният археолог Хю Хенкен през 1960 г. допуска, че културите Urnfelders (култури на погребалните урни) имат отношение и към т.н. „морски народи”, които атакуват Микена и Египет при управлението на фараона Рамзес III в края на 2-ро хил.пр.н.е. Да си припомним, че египетските източници от това време описват „морски народи” като народите Tursha (турша, турча). Това име очевидно съответства на гръцкото име, дадено на етруските – Tyrsenoi. 

Редица известни учени-лингвисти, включително и най-влиятелният в световната лингвистика проф. д-р Марио Aлинеи приемат, че това е именно Türk (тюрки).

Според някои легенди, другата половина от тези пратюрки-троянци (вероятно също представляващи групи основно на военно-аристократичните елити) поела на север и достигнала до Меотийските блата (Азовско море), приблизително там, където се влива река Дон и, отново според множеството легенди и митове, основала държавата Сикамбрия (Sicambria) около 1150 пр.н.е.

Мигриралите от Мала Азия били наречени от местните хора (които не могат да бъдат други в тази епоха, освен „потомци” на курганната) “железните хора” или Аси (Aes, As, Asa, Asen, Aesar, Aesir, Aesire и т.н.). Така и Меотида придобива още едно име – Азовско море. 

Тази дума в случая е заимствана от тюркските езици, където единствено има смисъл – “мед, месинг”, под формата Jes, Zes (Зис) и др., като добива изобщо определение за метал, откъдето идва и думата «желязо». “Море Аези” на местен език – Море на Асите, всъщност буквално означава море на „железните, металните”.

Името на т.нар „меоти” възможно има етимология от тюрк. дума „мете” („глина”). Въпреки това, наименованието на морето Меотида има и друга, също тюркска етимология чрез адигския език: «ме» («воня») + «нате» («блато»), т. е. «вонящо блато». През 12-ти век Йоан Цецас пише, че скитите винаги са наричали Азовско море с името «Карбалик» (от тюрк. «Гигантска риба).

Така и наименованието „аси”, т.е. „източните” (извън легендата за „железните хора”), постепенно добива и значението на „номад”, „преселник”, тъй като първоначално е свързано с преселението след войната в Западна Мала Азия. Много по-късно, отново според легендите, част от тези Аес (аси) построили град Аесгард или Асгард в Северен Кавказ.

Земята им станала известна като Асаланд (Земя на боговете), както също подробно ни разказва Снори/Снуре (Snorri Sturluson, 1179 –  1241) в известната си „прозаична” Еда и „Хаймскрингла“ , или Азахеим (Дом на асите), Asaland (Land of the Aesir) или Asaheim (Home of the Aesir). Всъщност, това е буквално „Източна земя”, но в очите на по-късните поколения, асите ще изглеждат като „богове”.

Летописецът Фредегард в своята «Хроника на Фредегард» (7-ми век от н.е.) споделя: „За франкските крале, както пише блаженния Йероним – а те вече са живели по негово време – поетът Вергилий описал такава история. Първият техен (на троянците) цар бил Приам…Когато Улис с измама превзел Троя, на тях им се наложило да напуснат родината си. След това техен цар станал Фриг, след което този народ се разделил на две части, една от които се отправила в Македония.  Другите, названи по Фриг фриги, проникнали в Азия, заели от бреговете на Дунав до бреговете на Океана. Те отново се разделили на две части. Едните заедно със своя крал Франк се отправили на път, дошли в Европа и заели бреговете на Рейн.  Недалеч от Рейн те започнали да строят град, наричайки го Троя.  Но това начинание така и не било завършено. Другите останали на бреговете на Дунав, избрали си крал на име Торквот и по него започнали да се наричат турки.”.

Виждаме, че дори и според тази легенда, става въпрос за турките, (които са напълно очевидно „траките”) „останали на бреговете на Дунав”. Описаните в легендата събития се случват векове преди Херодот и Тукидит. Независимо от всичко, тези легендарни сведения са потвърдени от блаженния Йероним и по-късно препредадени от Фредегард, най-известният историк на франките. Нещо още по-съществено – блаженния Йероним обаче предава думите на Вергилий и изобщо не подлага на съмнение, че това са турките, т.е. тюрките и не споменава името „траки”. Същото прави съответно и Фредегард. Очевидно е, че се фиксира и мястото на тяхното ново поселение – Балканите или както пише Фредегард: „…останали на бреговете на Дунав”.

Ние едва ли имаме дълбоко основание да се съмняваме в познанията на великия Вергилий, но в научно-изследователски аспект тук би следвало да става въпрос само за някои миграции на „троянците” (най-вероятно преобладаващо траки), а не изобщо за всички „тракийски” миграции и заселвания.

Сред важните сведение за произхода на „траките” е и Алп Самар-Тюрк – „главния дух” на малоазийските мизи (Мизия, др.гр. Μυσία, лат. Mysia в древността е област в Мала Азия, заемаща южното крайбрежие на Мраморно море). Тези мизи са също известни и като „пеласгите” в Мала Азия. Тотемът на Самар-Тюрк е бик – един от основните тотеми на тюрките (особено сред племената, станали ядрото на хуните). 

САМАР  на тюрк. език  –  дух на реколтата, плодородието.

САМАРА  на тюрк. език  –  плод на нещо (от нещо),  резултат  от работата.

Според някои по-екстравагантни предположения, името буквално се превежда от Шумер-Туррок („шумеро-тюрк”). 

Според Страбон името Мизия (Μυσία) е с лидийска етимология и е свързано с  μυσός (бук), тъй като в тази география имало големи букови гори. Колко „големи” или „малки” са били тези букови гори днес е невъзможно да преценим. Не е известно и някой „древен мизиец” да се е самоопределил като такъв и съответно по смисъл „бук”. За името на балканските мизийци –  (лат. Moesi, гр. Μυσοί) вероятно също може да се предположи подобна етимология. Основателно противоречие се появява покрай асирийското наименование на мизите – „мушк”. 

Известно е, че мушките в началото на „железния век” се появяват и заселват в Мала Азия. 

Те са добре известни на асирийците, но напълно неизвестни на хетите. Нещо повече – асирийците ги разделят на две групи. Източната група е по-древна и според асирийците между 12-9 в.пр.н.е. заемала география в района покрай течението на река Арсания чак до вливането й в Ефрат. Западната група, описана също от асирийците, обаче вече заемала география в Киликия няколко века по-късно – през 8-7 в.пр.н.е. Интересно е, че докато асирийците асоциират западните мушки конкретно като фригийци, от своя страна древногръцките автори са на напълно противоположно мнение и ги отделят в два коренно различни народа. Така остава и недоизяснена посоката на мизийската миграция. Според асирийските сведения би следвало да е от изток на запад, т.е. от Мала Азия към Балканите, но според гръцките излиза, че не е така. Според географията на генетичните миграции „мизите” са най-вероятно поселения на потомци на курганните култури (първоначално предимно носители на Hg Y-ДНК R1b), което изобщо не компрометира както асирийските, така и гръцките сведения също и вероятната посока на миграцията. Миграциите на „курганците” към Балканите са както от североизток, така и от югоизток.

Освен популярният тотем бик, сред пратюрките и тюрките съществува и един още по-известен – този на вълка. Култът към вълка е широко разпространен и сред траките. Но същият култ е широко разпространен дори и сред първоначално пратюркоезичните америнди (индианците), мигрирали от Алтай в Америките. Всичко това го превръща в най-древния доказан култ и символ въобще. 

Китайските автори считат понятията «тюркски хан» и «вълк» за синоними. На огур-тюркски вълк (вълче) е „бури, бьори”, откъдето идва и булгарското име на Буристен (на гр. ез. Бористенес/Βορυσθένης, днес река Днепър).

Днепър е най-известен като Borysthenes от по-късните източници. Името трябва да се чете Borusthenes (Βορυσθένης) във фонетиката, използвана от Херодот. Странно, името се е трансформирало до Borysthenes в древните летописи и географски карти, но изобщо не и до Днепър. Въпреки това, днес реката носи това име.

По-късни наименования на вълка са „курт” (КРТ), което при „обратно” прочитане е едно от логичните предположения за етимологията на квазиетнонима „траки”, т.е. „вълк”. Идеята е, че при прочитане от дясно наляво на думата „курт” се получава „трук”. Защо в древността подобна дума би могла да се прочете от дясно наляво? Ами защото така в повечето случаи се четат древните рунически думи (вкл. северноетруските), а понякога и чрез „двойно направление” – бустрофедон. Известно е, че повечето от пратюркските и тюркските народи са пишели и чели от дясно наляво и това обяснава крт = трк = трак = трук или курт = вълк. Също така е известно, че основният тотем и на гетите е бил вълк. По-късно в огуро-тюркските руни посоката на четене се променя и писмото се чете от ляво надясно (напр. Курт, т.е. оригиналното име на Кубрат).

В този контекст, името Самар-Тюрк, ако се използва разчитане чрез „двойно направление” – бустрофедон, вероятно-предполагаемо би могло да се преведе и като „плодородието от/на вълка”, където „тюрк” е допустимо да се изписва и като „крют, крут”, но да се чете „тюрк”. Някои изследователи приемат, че тюрк = тур (тури, турки) = “бик”. Това предположение кореспондира директно с тотем “бик”. 

Херодот (IV, 105) споменава за култа към вълците при neuri (Νευροί, nevrs, неври) и този култ е разпространен от Hypanis(Дунав) и покрай  Borisphen (Бури-чай, Buri-Chay – съвр. Днепър) до Tyras (Днестър) и чак до Budins (от тюрк. – “хора, племе, телата”). Е, след като самия Херодот ни дава сведения за култа към вълците при neurs и други племена, то подобен култ вече е бил разпространен сред скитските земи. Култ към вълка по това време може да съществува само и единствено сред пратюрките.

„Тези хора, очевидно, са магьосници. Скитите и живеещите сред тях елини утвърждават, че всеки невър всяка година за няколко дни се превръща във вълк, а след това отново приема човешки облик” (Херодот, История)

Отсъстват сведения дали самите траки са имали представа от това, че са „траки”. Факт е поне, че под този екзоетноним ги обозначават техните съседи елините. Има и автори, които свързват името „трак” със значението на „силен, смел, див”, като това корелира отново със значението на тюрк = „могъщ, силен” при по-късните гьоктюрки.

Съществува дори и предположение, че името Елада произлиза от тюрк.  „елли ада” = 50 острова.

Според някои предания, земите на траките включвали част от Балканите, някои райони на украинските степи и Крим, но също и част от Кавказ. Съгласно Йосиф Флавий (1-ви век от н.е.), потомците на Тирас, внук на Тирас, са наричани „тиразианс”. Те били известни на римляните като „тайразианс”. Интересното е, че в случая идеята се фиксира в това, името «непременно” да „произлиза” от Тирас, описан и в Библията. Както много други народи, така и траките би следвало да си имат свой „библейски родител”.

Известно е, че Тирас е най-малкият (седми) син на Йафет. Той е и „чичо” на Тогарма (Тогарма пък е син на Гомер, който е съответно по-голям брат на Тирас). От Тогарма, според някои по-късни сведения, освен много други народи, „произлизали” също и булгарите (българите).

В асирийските клинописни текстове се среща името на град Тегарама и племе «тилгарим», разположено в източната част на Мала Азия, край горното течение на Ефрат (ивр. בֵּית תּוֹגַרְמָה‎, Бет Тогарма в Иез. 27,14 и 38,6). В еврейската литература през късното Средновековие с името Тогарма се обозначава съвременната територия на Турция. 

Например индийските традиции, започвайки още от 7000 г. пр. н.е. се явяват абсолютно местни, т.е. „коренни”, а не привнесени отвън, ето защо те ни дават и достатъчно консервативни сведения. Според известния антрополог проф. А. Дейвид Нейпър древните индийски сведения показват, че „челните” бележки за превъзходството на Горгона и циклопите в гръцкото изкуство са типични индийски елементи. Тези елементи са пренесени масово чрез индийските пехотинци в персийската армия, окупирала голяма част от Балканите, а много по-рано и чрез индийските търговци, достигнали Балканите още в началото на 2-ро хил.пр.н.е. Това безспорно се потвърждава от факта, че името на микенския гръцки град Тиринс (Tiryns), където се намират най-древните гръцки паметници съответства на най-известните индийски търговци и мореплаватели – тамилите  Тираянс (Tirayans), многократно посещавали тези земи още преди появата на елините.  Така напълно логично-обективно името най-вероятно остава в историята и културата и по-късно се интерпретира във всевъзможни варианти.

Според великия географ Страбон една част от енианите (Aeniānes) се заселват във Витиния, а друга „над” арменците, зад планините Аб и Нибар, които принадлежат към веригата Тавра/Таура/Таурос/ (от тюрк. тау-планина). Енианите са гръцко племе от Южна Тесалия. Страбон обаче го отличава от траките и ясно фиксира конкретно траките в тези преселения като „сарапари”  (Страбон, „География”, ХІ-ІV-14). Ето как самия Страбон ясно различава кои са траки-сарапари и кои гърци-ениани, което е много важно сведение.

Страбон пише, че тракийците, така наречените от него „сарапари”, т.е. „отрязващи глави, режещи глави, главорезите», се заселват над Армения в съседство с гураните (т.е. вариация на гури, огури) и мидяните. Според Страбон, това звероподобно и неукротимо планинско племе, съдира кожата от черепите и отрязва главите на хората, ето защо е известно и като сарапари – главорези. Показателно е, че точно тази етимология на името се разкрива чрез персо-тюркското „сар-апар”. 

Сар (перс.) – „глава” (възмож. етимология от шумерски – сак, саг = „глава”).

Апар (тюрк.) – 1. отнася, отвежда; 2. изнася, разваля, снася; 3. побеждава.

Тези сведения напълно се доказват по очевидното разположение на град Баш Апаран в северната география на съвременна Армения – точно сред региона, където Страбон локализира събитията, свързани със „сарапарите” (в древността „над Армения”). Този град е преименуван едва през 40-те години на 20-ти век и днес носи името Абаран/Апаран, чиято нова форма е напълно прозрачна. Следователно, Баш Апаран се явява безспорна тюркска форма на персо-тюркската сар-апар. 

Баш (тюрк.) – глава.

Апаран (тюрк.) – 1. отнася, отвежда; 2. изнася, разваля, снася; 3. побеждава.

Баш Апаран = отнася, снася,  разваля глава (глави), т.е. – „главорез, главорези” = сарапари.

Напълно очевидно е, че тези тракийци носят своето тюркско име (възможно етноендоним) „апари/апарани” или дори вероятно „башапари/башапарани”, превърнало се при Страбон в персо-тюркското „сарапари”, поради някогашното силно влияние на персийския език в сатрапията Скудра и предполагаемо-логичната замяна на „сак/саг” или „баш/бас” със „сар” – „глава”. Независимо от предположенията, Страбон съвсем ясно ни е насочил към етимологията и превода на думата.

Друга обективно-доказателствена връзка с тези миграции и заселвания е линията на Hg R1b1, която е внесена върху земите на съвременна Армения от Балканите. На територията на Армения са налице и честоти на балканската Hg I2, което безспорно доказва миграцията.

Сред арменците се забелязват ясно две линии на Hg R1b. Едната R1b1  е „млада” и се е заселила в Кавказието от Балканите. „По-старата” и заселила се в тези земи преди балканската миграция е R1b1b2 с общ предтеча на около 4000 години, която първо е била неизбежно пратюркоезична в този регион (потомци на курганната култура) и по-късно се арменизира.

Твърде възможното наличие на прототюркски фундамент конкретно върху географията на Балканите дава и съответно най-логичното екзополитонимно наименование на тези нови поселения и изобщо на географския район –  Тракия (т.е. вариация на Туракия). В светлината на близките генетични и фенотипни взаимовръзки между популациите от Анадола, Апенините, региона на Егейско море и целите Балкани, подобно предположение е един от най-логичните варианти, които допълват и не противоречат на останалите. (вж. М. Alinei, 2000 г.). Много вероятно именно част от тези групи и участват заедно с други в „създаването на тракийците”.

Тракийските наречия предполагаемо и същевременно напълно логично би трябвало да носят същите пратюркски лексикални субстрати, както и повечето балтийски езици и следоватено по-късно и славянските. Можем с определена увереност да заключим, че културния ареал Вучедол-Баден е пратюркска култура, от която по-късно произлиза първоначалната форма на „склавонския/словенския/славянския език”. 

Очевидно е огромното количество тюркизми в личните имена, в наименованията на предметите, в отделните термини и почти всички древни топоними и хидроними в древна Европа. 

Както споделихме, според литературната традиция и преданията, т.н. „Троянска война” (част от епохата на „морските народи”) се води между гърците (т.е. най общо „елини”) и пратюрки – в случая „троянци”. След края на войната се предполага, че Троя остава напълно разрушена. Същите предания ни съобщават, че половината от тях се насочва към река Дунав, а другата половина с кораби достига до Сардиния и Сицилия, а оттам и до Апенинския полуостров и по-късно основават етруската цивилизация. Това потвърждава легендата за преселението от Мала Азия в тези нови географии.

Хората, наричани в Египет турша/турча (т.е. тюрки) са също елементи от групи носители на линии от Hg Y-ДНК R1b, част от които живеят по-рано и в Западна Мала Азия (т.е. вкл. Троя). Разбира се, всички тези групи, достигнали до Апенините, са формати изобщо от преселението на носителите на Hg R1b от Южен Сибир/Алтай в западна посока, заселили цяла Европа и Мала Азия чрез трите си основни миграции от Курганната култура (преим. носители на R1b) и също описани напълно ясно от елините като тирсенои/турсенои (специално относно етруските – R1b). Следователно, налице са наименования от египтяните, както и тези от гърците за етруските, а  всички те доказват вариации на едно общо име – тюрки. 

Съществуването на пратюркска „балканска” Тракия от древни „исторически времена” става не само най-уместната хипотеза, но и напълно обективна еволюционна реалност, след напълно доказаното припокриване на „курганните хора” с пратюркската езикова и генетична общност.

Силно впечатляващ факт е дори оръжието sica, „националното оръжие” на траките – нож с извито острие и остър край и с типичната форма на „zanna di cinghiale” (вж. Plinius H.N. XII 1: “apri dentium sicas”, и илюстрация в Rich 1869 г.). Материалите за изготвянето му са типични единствено първоначално за централноазиатската, а не за балканската металургия. Тези древни алтайски оръжия са използвани масово от тракийските гладиатори в Рим. Следователно, те не са типични за балканската металургия и не са пренесени от „траките” от запад на изток, а точно обратното – пренесени са от Алтай към Балканите. Разпространението на сейминско-турбинската металургия (1800-1500 пр.н.е.) достига и до тези балкански територии, но нейният център е в Алтай. Тя се разпространява на запад до Близкия Изток и Балканите, а на изток до Китай.

Сега да обърнем внимание и на пеласгите. До самото начало на 20-ти век, изследователите приемали под наименованието «пеласги» негръцките народи от Елада и елинистичния свят на Балканите и Мала Азия, но изобщо ги смятали преди всичко за „митичен” народ. Древна Гърция преди да стане по-известна като Елада се е „обозначавала” с наименованието Пеласгия (според Херодот).  Някои изследователи все още идентифицират пеласгите с траките, независимо, че древните гърци съвсем ясно ги отличават и разграничават.

Пеласгите (най-вероятно предимно съхранили се носители на R1a1 на Балканите още от първата миграция на тази хаплогрупа по вектор Чатал Хююк – Балкани) и траките (първоначално единствено носители на линии от R1b) са очевидно твърде отдалечени във времето миграции. 

Между 5/3-то хил. пр.н.е. географията на север от бъдещата Елада била земята на култура Винча, която твърде вероятно е свързана с поселения, определени като „пеласги”, т.е., далеч преди появата на „траките”. Култура Винча е създадена от носители на Hg R1а и по-късно продължена от носители на R1b (след масираното заселване на „курганците»).

Връзката на пеласгите с култура Винча се съгласува добре с източниците, поставящи пеласгите в генетично родствения състав на „морските народи” – доиндоевропейски популации от Мала Азия (R1b, R1a), но също и преди всичко с културата Чатал Хююк (R1а, R1b). Тоест, предположението, че пеласгите по това време са „първа вълна на индоевропейците” е обикновено невежество. 

Някои древноегипетски надписи споменават  PLST  (предполагаемо пеласги) сред «народите на морето», масирано нахлули в Египет на границата между 13-ти и 12-ти век пр.н.е. при управлението на Рамзес III.

В някои летописи пеласгите се определят за филистимци, но конвертирането на филистимците с пеласгите вероятно е свързано с някои от описаните в Египет съюзници на „народа от морето”, конкретно като  „PLST”. Но в тези сведения се откриват и предполагаемо гърците-данайци  (DNWN),  турсенои/тирсени (TRS),  тевкри/теукри (TKR’) и сикулите (SKLS).

Древногръцките източници обаче на споменават за каквото и да било египетско или палестинско направление на „експанзията на пеласгите”, вероятно поради това, че в епохата на „морските народи” ранната гръцка писменост (Линеар Б) вече е изчезнала, а до появата на следващата писменост остават няколко века. Другата вероятност е изобщо да не е имало какво да се опише.

Още през 1901 г. Дж. Серджи предлага хипотезата, че пеласгите произлизат от протоберберското население на Северна Африка. Разбира се, не протоберберите са „оригиналните пеласги”, а някои лексикални форми на пеласгите се разпространяват в Северна Африка чрез т.н. „морски народи”. Тоест, някои от пеласгите са и завърнали се от Северна Африка групи, а не „произлизащи” от там бербери.