Сега да обърнем повече внимание на геногеографията и ДНК-генеалогията. Например наличието край българските Y-ДНК Hg на съпътстващи женски мтДНК от Hg Х (над 7% от жените в България, но също така с висока концентрация сред тюркоезичните и пратюркоезичните народи и особено сред американските индианци) е особено показателно. МтДНК Х напълно отсъства сред иранците и ираноезичните народи. Историческите индоиранци също нямат мтДНК Hg X, което е и поредното безспорно доказателство, че прабулгарите не са от ирански произход. Около 40% от съвременните балкански българи дори в смалените граници на Дунавска България са носители на централноазиатски Hg Y-ДНК от клас R1 (общо 40%) и доказани елементи на съпътстващо мтДНК Х над 7%, разпространена, както казахме, чак до америндите (индианците) в Новия свят. Тази мтДНК хаплогрупа е била съпътстваща и при някои скити, траки и повечето миграционни групи от курганните култури, но напълно отсъства при ираноезичните народи. 

Генетическите връзки между тюрките, американските индианци и аш-гузи – скити или появата на МтДНК Hg X в западната част на Евразия и в Северна Америка е абослютно доказателство за пратюркския и неирански произход на тези народи, включително и на булгарите (българите). Няма общо мтДНК и при съпътстващите женски линии на палеоевропейските Y-ДНК Hg I, J и Е с мъжките Y-хромозомни хаплогрупи от ираноезичните народи, което изключва възможността „ирански жени” да са се заселили някога на Балканите и още по-малко в Северното Причерноморие. 

Допълнително и много важно значение за не-иранския произход на българите е и наскоро открития нов SNP-маркер L342.2 в хаплогрупа R1a1a, който позволява в голяма степен да си изясним ситуацията с произхода на родствените азиатски клъстери на хаплогрупата. Този SNP-маркер е открит само сред някои ограничени групи на алтайско-киргизския клъстер на R1a1a, но по 44-маркерни хаплотипа, представени в базата на SMGF и следователно така изключително близки до R-L342.2 се явяват иранците и някои от иракчаните. Според безспорно доказаните резултати, ареалът на распространение на SNP-маркер L342.2 се оказва значителен, но не излиза извън географията на Азия. В Европа този SNP – маркер практически не се среща с изключение на азиатските емигранти от ираноезичните страни, някои евреи-ашкенази и литовски татари (в см. наследници на Златната Орда, а не на Волжка България). Този SNP-маркер се среща често и сред араби, пакистанци, северни и южни индийци, афганци, много ограничено сред някои турци, южни алтайци и тяншански киргизи, но не и сред българите. Фактически, този маркер реално определя иранското генетическо и езиково влияние и неговата география  на разпространение. Същото се отнася и до индоиранските езици.

Географията на разспространение на субклад R-L342.2 в неговата южна периферия (Турция, Иран, Афганистан, Пакистан, Индия) съвсем очевидно съвпада със съвременния ареал на разпространение на индоиранските езици, което е особено показателно. Този маркер обаче изобщо не се открива сред основните ареали на булгарите/българите в Северното Причерноморие и по-късно на Балканите, не се доказва  в Поволжието (изключение има само сред някои башкири), но отсъства напълно от Европа и още по-конкретно от Балканите. Маркерът не е представен сред народите на континента, независимо от това, че днес повечето говорят на индоевропейски езици. Следователно, отсъствието на подобен субклад в Европа елиминира и ролята на иранците не само като носители на генетика към Европа, но и съответно на езици. Тези влияния са били чрез реципиенти, кореспонденти, но не и директно с генетични преносители. В този смисъл, версията за ирански произход на булгарите/българите става напълно несъстоятелна и неаргументирана. Наред с това, сред съвременните българи на Балканите носителите на R1a са около 19%, сред които отсъства именно „иранския маркер”.

Както вече споделихме, дори днес в силно „осакатените” и „преместени” граници на Дунавска България, древната алтайска Hg R1b е представена с около 19-20%, наред с другата централно-азиатска/южносибирска Hg R1a – около 19%. Следователно, приблизително 40% от мъжкото население на страната е с неоспорим «централно-азиатски» произход – носители на Hg клас R1, което прави тази Hg водеща сред останалите при сравнителен анализ на отделните основни Y-ДНК хаплогрупи. 

Макар и в тези напълно «неестествени граници» на съвременна България спрямо границите на Аспаруховата държава от края на 7-ми и началото на 8-ми век, водещото място на централноазиатската хаплогрупа клас R1 е запазено. Тези «сестрински» хаплогрупи от клас R1 се формират в Централна Азия (Южен Сибир/Алтай) и «настъпват» в западна и източна посока, т.е. към Европа и Източен Сибир, а не обратното – от Европа към Азия. Именно тези две основни Hg от клас R1 абсолютно доказват и конкретно пратюркското преселение (в частност и миграциите към Балканите), започнало още от епохата на курганните култури и продължило чрез шумерите, траките, скитите, кимерийците, етруските, келтите, хуните и т.н. Произходът на булгарите/българите и по-специално в случая тези, заселили се на Балканите, е безспорно представен от тези две «сестрински» хаплогрупи от Hg клас R1, формирани първоначално в Централна Азия. 

Разбира се, по съвременните стандарти и разбирания за етно-културна среда и етногенеза, самоопределение и светоглед, самото носителство на която и да било хаплогрупа не определя етническа принадлежност, а още по-малко национална. Етногенезите на «балканските българи», развиващи се и до днес, започват едва тогава, когато се създава и развива държавността. Държавотворният елемент – заселилите се на Балканите булгарски племена от Hg R1a и R1b поставят началото на следващите етногенези на Балканите, смесвайки се с носители на по-древните и вече твърде ограничено съхранени генетични линии на R1b от времето на курганната култура (на Балканите също развила се и в „тракийска”). Разбира се, последната етногенеза на българите на Балканите и особено в съвременните държавни граници е осъществена и в симбиоза с кроманьонските палеоевропейски Hg I и Е (представени със съответните субклади), също и с J, която е „сестринска” на I от свързаната хаплогрупа IJ отделила се от IJK в Близкия Изток и Мала Азия. 

Да разгледаме по-подробно генетиката на балканските българи в съвременните граници на България.

Генетика по мъжка линия в България – Y-ДНК хаплогрупи 16% E1b1b. Това е линия от североизточно-африканската група Е, станала по същество част от кроманьонското население в Европа и претърпяла поредица „местни” мутации в европейска география.

1% G2a. В случая това е линия, свързана с тюркизирането на Кавказието и някои райони от Предна Азия през 2-ро и 1-во хил.пр.н.е., характерна и за  ограничени групи  от западните скити и малки поселения на аланите. Първите носители на G2a на Балканите най-вероятно са свързани още с преселници в Старчево-Кришката култура.

3% I1. Това е палео европейска кроманьонска група, произлязла от линии на IJ в източната география на Мала Азия.

20% I2a. Палео Европейска кроманьонска хаплогрупа, произлязла в Европа от линии на малоазийската IJ.

1% I2b. Палео Европейска кроманьонска хаплогрупа, произлязла от IJ в Мала Азия.

19% J2. Генетичната линия е произлязла след разделянето на IJ (една голяма малоазийска група) и превърнала се по същество в част от кроманьонското палеонаселение на Европа. По-късно малоазийските й поселения се свързват с предполагаемо първото носителство на флективен земеделски език, развил се по-късно в „пра-индоевропейски”.

1% T. Линията е била първоначално свързана в JT в Мала Азия и Близкия Изток.

4% H (H1a-M82). Тази генетична линия е от представители на по-голямата част от мъжкото ромско население в България.

1% Q. Първоначално древна пратюркоезична централноазиатска линия, характерна днес за американските индианци, вероятно в случая е свързана с потомци на булгарската аристокрация в пост-хунския период. Формирана в Алтай. От същата линия са представителите на Ашина клан – Хазария. Най-древната генетична линия с доказано носителство на пратюркски език.

19% R1a. Хаплогрупа R1a от клас R1 се появява преди около 25 000 години на територията на Средна Азия – Южен Сибир. Навлиза на територията на Балканите от степите на Евразия, чрез много миграции, от по-късните са такива на тюрките хуни-прабългари, авари и кумани. С най-висока честота се среща днес в границите на Полша – до 56 % от населението. Сред българите се среща подклонът й R1a1 (SRY1532.2) – около 19 % от мъжкото население. Носители на тази хаплогрупа се появяват за първи път на Балканите преди 10-11 хиляди години (на територията на съвр. Албания), а в следващите хилядолетия нейни носители спорадично продължават да се заселват в региона от различни евразийски географии. Това е една от основните генетични линии на клас R1 от R, формиран в Алтай/Южен Сибир. Първоначално пратюркоезична централноазиатска линия, свързана частично и с някои от „траките” (едно от преселенията им, ориентировъчно от 1500 г.пр.н.е.) и някои от по-късните преселения на хуно-булгарите – основно сред кутригурите. От тях ок.13% R-SRY1532.2 се определя от SRY1532.2, също посочен и като SRY10831.2. SNP мутациите обикновено винаги се проявяват в SRY1532.2 и включват SRY10831.2, M448, L122, М459 и М516 (Ъндърхил 2009 г. и Крахън 2012 г.). Това семейство на родословия е доминирано от клон на R-M17, който е положителен за М17 и М198. В парагрупа R-SRY1532.2* е ​​положителен за маркера на SRY1532.2, но му липсват маркерите M17 или M198. Парагрупа R-SRY1532.2* сред балканските българи е незначително по-малко, отколкото изобщо R1 *, което е сравнително необичайно, но е безспорен факт. През 2009 г. Ъндърхил изнася доклад, където се посочва, че се среща сред 1/51 в Норвегия, 3/305 в Швеция, 1/57 гръцки македонци, 1/150 иранци (което допълнително изключва ирански произход дори и по линия на R1a), 2/734 етнически арменци, както и 1/141 кабардинци (Ъндърхил 2009 г.). Докато малко преди това Sahoo отчита R-SRY1532.2 * за 01.15 от проби в Химачал Прадеш (Sahoo, 2006 г.).

19% R1b. Основна група от клас R1 и съответно от R, първоначално формирана в Алтай/Южен Сибир преди около 22 000 години. Една от древните пратюркоезични централноазиатски линии, основно свързана с „курганните преселения” в Европа. Конкретно за Балканите е в основата на „тракийската” генетика и някои по-късни масирани преселения на хуно-булгари и булгаро-скити. Част от нея в последствие преминава на индоевропейски флективни езици (основно носителите й в Европа). Нейни клонове се разселват към Източна Азия, ограничено в Близкия Изток и т.н., докато не навлизат и в Европа. Този ген се появява на Балканите преди 8000-6500 години. С хаплогрупа R1b е свързано навлизането на желязото в Европа, както и на различни „технологии”, доместикацията но коня и кравата, търпимостта към лактоза и т.н.. Носителите на тази хаплогрупа са били безкомпромисни и жестоки воини и унищожават всичко по пътя си – голяма част от палеоевропейските кроманьонски популации и повечето от културите им. Днес те са основното мъжко население на Западна Европа – до 75-80% и над 55% от цялото мъжко население на континента. Известно е, че почти цялото палеонаселение на Европа е избито от тези нашественици (епохата на „раздробените черепи” и т.н.), като кроманьонците – предимно носители по мъжка генетична линия на Hg I, също и по-ограничено на Е и J се укриват във високите планини и по-недостъпните северни континентални региони.

В съвременна България генотип R1b се среща с висок процент – около 19-20 % от цялото мъжко население, като преобладаващо от подгрупата R1b1b2 (M269) с 10.5%-11% сред мъжете, от която линия са предимно онези от предците на булгарите/българите мигрирали от Северното Приксапие и Волго-Уралието в Северното Причерноморие и по-късно на Балканите. В България има присъствие и на R-xS127, което препотвърждава миграцията от Волго-Уралието по линии на R1b, които са свързани преди всичко с преселването на булгарите между 4-ти и 7-ми век от н.е.

Неолитният преход в Европа се характеризира и съсредоточава върху основната днес западноевропейска Y-ДНК R1b1b2-M269 (R-M269). Ето защо, за да се разпространи в Европа през палеолита е крайно невероятно тези хора да са били „мигриращи фермери” и земеделци.

Маркер M269 (xL23) се намира в най-висока честота в Централните Балкани и по-специално в Косово с 7,9%, 5,1% в Македония и Сърбия – 4,4%. В Косово е забележително това, че там има висок процент потомци на L23 * и L23(xM412) – 11,4% За разлика от повечето други области със значителен процент от M269 * и L23 *  с изключение на Полша с 2,4% и 9,5% и башкирите на югоизток в Башкортостан, където е съответно 2,4% и 32,2%. Тази популация башкири също има висок процент на M269 от сестринския клон M73 – 23,4%. Европейската R1b е доминирана от R-M269. Установено е, че най-общо ниските честоти са в Централна Евразия, но с висока честота сред башкирите и древните райони на Волжка България. Този маркер се открива и в Китай и Индия, но с честоти по-малко от един процент.

Наскоро научен колектив (Трофимова и др., 2015 г.) откри изненадващо висока честота на R1b-L23 (Z2105/2103) сред народите от Волго-Уралския регион.

Линията на клон R1b1b1 (M73) е доказано произлязъл от Таримската котловина и е очевидно, че онези от прабулгарите, които са преки наследници на хунну са го пренесли и в съвременна България. Същата линия се открива до 21% сред уйгурите в Северозападен Китай. Тази линия най-вероятно е внесена на Балканите от хуно-булгарските преселения между 4-ти и 7-ми век.

R1b1a1 (R-M73) е изключително древен маркер и показателен за първите мутации при формирането на R1b от свързаните групи Р, Q и R в Централна Азия. В съвременна България, този маркер заедно с вероятно съхранените „тракийски маркери” конкретно по две линии на Hg R1b, представляват общо около 8.5% от мъжкото население.

Основният генетичен етнофундамент на траките е генетиката по линии на Hg Y-ДНК   R1b1a2a1a1  и R1b1a2a2. Ограничено и много по-късно техни племена се смесват с носители и на R1a1, мигрирали на Балканите от север между 1500-1000 г.пр.н.е., едновременно с някои от “гръцките” заселвания на полуострова.

Нерядко SNP типизирането предизвиква съмнение дали тази група е R1b или Q. Понякога R1b-M73 са типизирани като субклади на PQR2Xr1, което предполага, че тази група може наистина да бъде Р или по-малко вероятно R2, като така наречените R1b-M73 проби понякога са и отрицателни за мутация, която е определена за R1, тъй като М73 се определя конкретно от присъствието на SNP маркер М73. Установено е, че сравнително ниските честоти на този маркер са в Централна Евразия и в Aлтай, но са доказани с относително висока честота сред определени групи от населението там, включително сред хазарите в Пакистан (25/08 = 32%); и башкирите в Башкортостан (62/471 = 13,2%).

Общо от клас R1 – около 40% от мъжкото население на Дунавска България, което превръща тази древна централноазиатска генетика във водеща спрямо останалите хаплогрупи сравнени поотделно.

Следователно, над 40% от мъжкото население общо от клас Hg Y-ДНК R1 дори в съвременна „смалена” България е с пратюркски и тюркски произход (Южен Сибир/Алтай) и няма никаква генетична връзка с иранците или ираноезичните народи. Така древните траки и по-късните булгари на Балканите се явяват генетични роднини. Другата част от булгарите са носители на родствената (сестринска) на R1b хаплогрупа R1a. Всички останали носители на други хаплогрупи представляват наследници на „заварено” или по-късно „завърнало се” палеоевропейско кроманьонско население (също нямащо връзка с иранци или ираноезични народи), което е „българизирано” от носителите на политоним „булгари” след създаването на първата българска държава на Балканите в края на 7-ми век. Единствено представителите на Hg R1a и R1b са и съответно първите носители на политоним „булгари”, като тези генетични носители са безспорно създателите на българските държавности и изобщо на първото държавотворчество на булгарите (болгари, българи) след балканската, причерноморската и кавказката география.

Древните ираноезични хора са били първоначално носители на Y-ДНК G1, което е доказано и лесно проследимо по съответните генетични маркери при разпространението на иранските езици. В България към хаплогрупа G принадлежат едва 1% от мъжкото население, при това и само по линия на G2a. Наред с това и версията, че “индоариите” и “индоиранците” са изначално носители единствено на R1a1 не издържа, особено и по отношение “ирански произход” на българите, още повече и поради обективно-реалните генетични факти – хаплогрупа R1a1 днес отсъства или е твърде минимално представена в Иран. В Дунавска България линиите на R1a са с концентрация от около 20%, т.е. половината от изобщо клас R1, представен на територията на страната. Следователно, линиите на Hg G практически отсъстват сред българите, докато R1a е с висока концентрация. Тези безспорни факти за българската генетика дълбоко противоречат на генетичното състояние на населението в Иран (хаплогрупа G – над 15%) и ираноезичните народи.

Сред завареното население на Балканите единствено траките имат родствена на булгарската генетика по линии на Y-ДНК R1b. Ето защо, когато „търсим” произход на българите, ние би следвало да правим именно това, а не да „предлагаме” съвременната генетична карта на „остатъчна и осакатена” балканска България, защото не „търсим” произход на цялото съвременно население конкретно на тази държава (формирала последните си граници преди по-малко от един век), който и произход да определим като съответно и изобщо „произход на българите”. Булгарите (болгари, българи – полиплеменен огуро-тюркоезичен съюз) са населявали много географии, а преди една част от тях да се разселят и на Балканите са били основното население на Северното Причерноморие и Северното Прикавказие, където и до днес преобладават Hg R1a и R1b.

Съвременното генетично състояние на народите и нациите (геногеографията в рамките на държавните граници) не влияе върху тяхната менталност и самоопределение, особено и след последните засега етногенези. Ето защо самоопределението „българи” днес обединява представители на различни генетики с вече формирани менталности и етническа принадлежност. Затова изследванията ни са свързани основно с произход на народите и техните миграции.

Съпоставяйки хаплотиповете на уйгурите с булгар-чувашите, балканските българи и унгарците се оказва, че всички те притежават сходни линии на Hg R1b. Уйгурите имат и по-древната подгрупа R1b1b1, която предимно се открива в Азия и не мигрира масирано към Европа.

Uigurs се споменава за първи път  около 650 г. пр.н.е. в китайска версия под формата на „Yiqu”. На Запад първите уйгури са свързани с монголските армии, следователно са допринесли за генетичния ландшафт в Русия предимно в един много по-късен период. Някои от булгарските племена на запад са сред основните носители на генетиката на „западните” хуни по линия на Hg R1b, започващи активните си миграции около 150 г. от н.е. Фактически суварите (субари) – чувашите предхождат останалите протобулгарски племена на запад, защото се появяват още в асирийските записи, а след това са известни и на класическите гръцки автори.

Разбира се, съвременните чуваши може да бъдат „оригинални” сувари твърде ограничено по генетични маркери. По-късните вълни на хуните внасят масирано R1a1 и генетичния ландшафт в Източна и Централна Европа се променя.

Женски мтДНК в съвременната България

38% H, от които 10% H1 и H3 – произход от Югозападна Азия, вероятно съпътстваща предимно на свързаната Y-ДНК IJ, а след разделението им – съпътства поотделно Y-ДНК I и J. Много вероятно е съпътстваща и на Y-ДНК E. Кроманьонски период в Европа. Групата оцелява във висока концентрация поради южната си география по време на ПЛМ – последен ледников максимум.

10% J – от района на Кавказието и произлиза от JT, съпътстваща предимно някои групи от Y-ДНК R1b.

6.5% T – произлиза от JT, съпътстваща предимно групи от R1b и J2.

20% U (от нея 10% U3, 6.5%  U4 и 3.5% U5) – съпътстваща на I, Е, J и по-късно на някои групи, вероятно на линии от R1a от географията на Северозападна Индия. Сред ромското население U3 в Централна Европа и Пиренеите достига над 50%. В България U3 е 10% от женската генетика, следователно около 350 хиляди жени са представителки на ромската етническа група. Едва 3.5% U5 представляват най-древната „материнска линия” в Европа. Следователно, дори и женското население по линия на мтДНК U не е сред „най-автохтонното”. Останалите линии на U не са представени в България.

13% К – съпътстваща някои групи от J2, G2 и R1a.

7% Х2 – линия от най-древната пратюркоезична женска генетична група, съпътстваща Hg Y-ДНК R1b още при първите й миграции от Южен Сибир/Алтай. Генетичните връзки между американските индианци, съвременните тюрки, балканските българи и древните скити са особено показателни по линия на мтДНК Х, което е и явление, напълно отсъстващо сред ираноезичните народи и така категорично се опровергава хипотезата за исторична връзка между българи и иранци. МтДНК Х се явява безспорен съпътстващ маркер не само за най-древните миграции на Hg R1b1 и донякъде за Hg R1a, но и за Hg Q. Хаплогрупа мтДНК Х е с висока честота също при американските индианци и особено сред тези в Северна Америка, но не се среща сред иранските народи. Тази женска генетика е и най-древната генетична връзка между основните изначално пратюркоезични мъжки хаплогрупи, формирали се първоначално в Алтай/Южен Сибир.

6.5% – други хаплогрупи от мтДНК.

За разлика от преобладаващата част от клетката, чиято функция се определя от ядрената ДНК, митохондриите имат своя собствена ДНК и се смята, че са еволюирали отделно. Човешката мтДНК се състои от 16 569 базови двойки с 37 гена (13 белтъка, 22 транспортни РНК и две рибозомни РНК), които осигуряват производството на белтъчини, необходими за клетъчното дишане. Много по-голям брой от белтъчините в митохондриите (около 1500 при бозайниците) обаче се кодират от ядрената ДНК, като се предполага, че са преминали в нея чрез еволюция. Тъй като скоростта на мутациите е лесна за измерване, мтДНК е отлично средство за проследяване на произхода на хората по майчина линия.

Хаплогрупите от централноазиатския пратюркоезичен Hg Y-ДНК клас R1 – R1a и R1b имат основно еволюционно значение за формирането на етнополитонимите от западната тюркска група народи в „историчния период”. Тази група става от един момент известна и като огуро-булгарска група народи, чийто език повече от два века е лингва франка в Европа (4 – 6-ти век от н.е.). Специално балканските булгари/болгари/българи от мъжки пол са носители на Hg от клас R/R1 – R1a и R1b около 40%, дори в съвременните твърде „стеснени” и неестествени граници на Дунавска България. Следователно, алтайският/южносибирски Hg Y-ДНК клас R1 е доминиращ и до днес сред българското мъжко население на Балканите спрямо останалите носители на Y-ДНК хаплогрупи, независимо в кои държавни граници попада днес. 

Много съществено е откритието, че мтДНК Hg X се явява основен “женски компаньон” на мъжката Y-ДНК R1b по време на най-древните й миграции. Това откритие има съществено значение и за окончателното дискредитиране на т.нар. “иранска” или “скито-иранска” теория свързана с миграции на Hg R1/R1a. Един от основните и неразрешими проблеми на “скито-иранската” теория са именно генетичните връзки между американските индианци, съвременните тюрки и скитите по линиите на Hg Q и Р и особено по линията на мтДНК Hg Х, която дори и в границите на балканска България е представена с цели 7%. Това е явление, което напълно отсъства сред ираноезичните народи.

МтДНК Hg X се явява безспорен маркер не само за най-древните миграции на Hg R1b1 и донякъде за Hg R1a1, но е и с висока честота при американските индианци и особено тези в Северна Америка, като Оджибве (Ojibwa), Нуу-Чах-Нулт (Nuu-Chah-Nulth), Сиу, Якима (Yakima) и Навахо (Brown M.D. et al.,1998).

Да обърнем внимание и на кръвните групи. Генът на кръвна група B в значителни количества се появява най-вероятно около 15 – 10 хил.г. пр.н.е. във високопланинските райони на Хималаите. Развитието на група В е реакция на изменението на околната среда, но преди всичко на промените на климата. Това е в отличие от група A, която започва да „стеснява” ареалите на група O, поради устойчивостта си към новите видове инфекции. По това време болестите се „усъвършенстват” и разпространяват в резултат на изменението на „хранителната диета”. Кръвна група B се развива като резултат повече на климатичните промени. Разбира се, промените на климата довеждат неизбежно и до промени на „хранителната диета”, което от своя страна предполага необходимост от адаптации към новите условия. Следствие на по-суровите условия, сравнени с тези на палеоевропейските кроманьонци от Hg I и Е, бъдещите носители на централноазиатския Hg клас R се адаптират сред студени и сухи планински области, както и в неплодородните степи на Евразия.

Непрекъснатата горска територия от Уралските до Кавказките планини в Азия, неизбежно разделя миграциите на няколко групи, поели по два основни маршрута – северен и южен.  Преселниците, избрали южния път станали предтечи на средиземноморските праевропейци, носейки гена на група A. Уралските планини спрели голямата миграция на запад, но известно количество европеиди преминава в Източна Европа. Така се пренася и гена на кръвна група B. Планинската верига Урал става “бариерата”, указваща границата между „западната” група A и „източната” B.

„Всеядните” носители на кръвна група В са единствената група, чиято имунна система е способна да функционира чрез храна, описана още от римските историци като: „кисело мляко и кобилешка кръв”. Въпреки това, не всички нейни носители имат търпимост към лактоза.