През последната трета на 3-то хилядолетие пр.н.е., Kурганната култура започва да прониква също и от Северен в Южен Кавказ, през прохода Дербент (Дагестан), но и на запад покрай бреговете на Черно море към Балканите и Централна Европа. Това са миграционни вектори на културно разширение и може да бъдат лесно проследени по курганите край Новотатаревка и аул (село) Утамуш в Дагестан. Археолозите от северокавказките райони са единодушни, че курганната култура по тези места се появява внезапно, като едно напълно чуждо явление за местните архаични и малобройни племена (ако изобщо поселенията са съществували в някакъв организиран вид), което и доказва, че тя е директно привнесена, при това достатъчно бързо, активно и масово през един сравнително кратък период, за да се наложи и доминира в следващите хилядолетия.

Във всеки случай, по това време генетичната карта е с преобладаваща честота на Hg J2 в Мала Азия и на палеоевропейските Hg I и Е на Балканите, като особено в Югоизточна Европа „свиването” на палеоевропейските поселения се осъществява по-късно, след началото на „втората вълна” от преселението на носителите на Курганната култура – Hg R1b. 

Знаем, че и заселването на Америките започва преди около 40 хиляди години от Алтай и продължава на три етапа, като втория е преди 20 хиляди години, а третия, вероятно, започва преди около 18 хиляди години, т.е., малко преди образуването на Беринговия проток.

Сега да обърнем внимание и на други традиции които доказват, че българите никога не са принадлежали към иранските народи. Погребването на по-знатните хора обикновено се извършва заедно с техните коне. Тази практика е била характерна за българите, но е абсолютно нетипична и неизвестна за иранските народи. Широко известното и практикувано сред българите от мъжки пол бръснене на главите с оставянето на сравнително дълга плитка (чуб, чомбас, чумбас, чембас или също кика, къйка) – напълно непонятна и неизвестна практика сред иранците, но разпространена сред пратюрките, включително и траките. Масовото използване на жертвени камъни с отвори за гадаене върху тях е типична шаманистка практика при тенгрианите-пратюрки и се посвещава на Тангри/Тангра, а не на ирански божества. 

Задължителните жертвоприношения на коне и кучета преди война, както и произнасяне пред конете и кучетата на специални за случая молитви  – една практика напълно неизвестна сред иранците и ираноезичните народи. Няма нито едно доказано общо божество между иранци и българи. Гадание по руни и тамги и т.н., все практики, които са неизвестни за иранските народи, но са масова практика сред пратюркските и не-иранските.

Всички текстове, запазени на т.н. „аланска руническа азбука” (напр. „Зеленчукските надписи” и т.н.) са разчетени единствено чрез тюркски езици. Предполагаемите от някои изследователи „ираноезични надписи”  сред земите на саките, като например известните такива от Иссик курган (5-ти в.пр.н.е.) се превеждат единствено посредством тюркски език. Същото се отнася и за езика на аланите, така широко оставил и съхранил стотици свои думи сред испанския и португалския език и до днес – всички тези думи имат тюркска етимология и се превеждат най-добре чрез съвременния балкарски тюркски диалект.

Нещо повече – самите перси (иранците) използват първоначално клинописно писмо, преди през 2-ри век пр.н.е. да създадат новата си азбука, използвана като такава в мюсюлманските текстове през 7-ми век от н.е. „Твърде” любопитно как и по какви обективно-логични причини вероятно други ираноезични в региона още от „най-дълбока” древност биха усвоили и използвали въпреки очевидното „неудобство” при това и „масово” руните?

Друг интересен пример е специфичното изработване и оформяне на бойното знаме във вид на конска опашка (опашки) – типична практика единствено сред пратюрките и тюрките, но абсолютно непрактикувана и неизвестна сред ираноезичните народи. Няма нито едно сведение, предание или документация останали от ирански или ираноезични народи, дори и минимално подсказващи за съществуването на подобна практика сред тях.

Повечето от тюркските народи (единствено тюркски народи) са съхранили своите исторически тамги, дори до кланово и семейно ниво (сред които и булгарите). Археолозите идентифицират древните тамги изключително с географията на евразийските номади-скотовъди  и селдователно съответно сред пратюркските и трюкските, но не и сред иранските.  Индо-иранците, индусите, персите и брахманите нямат абсолютно никакви исторически доказателства или свидетелства, нито дори спомени за тамги. Интерпретациите за ирански тамги (свързани със скити и саки, сармати и алани) през последните години бяха категорично отхвърлени. Доказано е безспорно, че ираноезичните народи нямат собствено-оригинални тамги, а нарочените за „ираноезични” носители на такива, като скити, сармати, саки, алани и т.н. се оказа, че са били абсолютно и тотално преобладаващо тюркоезични, особено след разчитането на Зеленчукските надписи, на надписите от Иссик курган и анализите на аланските думи сред испанските и португалските езици. Например произхода на владетелската тамга на Денгизих (по-голям брат на Ирник/Ернак) безспорно се доказа, че е от района на Монголия и т.н.

„Индоариите” не пренасят най-съществените традиции на конните номади от курганните култури на Индийския субконтинент. Дори и по тези „косвени ориентири” става напълно ясно, че „курганците” не са прото-индоевропейци или индоевропейци, т.е. Курганната култура в Европа е фактически тюркизация на континента, а не „индо-европеизация”. Подвижното номадско общество със своето съответно и мобилно имущество не би могло да съществува дори в най-архаична организационна форма без кодифицирани средства за идентификация на собствеността, обособено на стадата животни. Пратюркските номади започнали да използват тамгите за идентифициране на собствеността. Тази каталогизация притежава ясна система и е описана много подробно за пратюркските и тюркските племена. Тюркските тамги се откриват почти в цяла Евразия. Древните и традиционно скитски територии в Крим и Добруджа се отличават с голямо богатство и разнообразие на тамги. Откритите такива и някои подобни в „елитни погребения” сред други нетюркски народи са очевидни заемки, но не и традиция. Това са единствено династичните тамги, които напълно произволно и без доказателства се приписват на „ираноезични” народи, а фактически са били притежание на тюркските управленски елити.

Невъзможно е титлата „хан” да се конвертира в „кан”, защото титла „кан” никога не е съществувала. 

Няма „именник на българските канове”. Има „хан листа”, описана по-късно като „именник”. Никъде обаче не се забелязва титлата „кан”. „Кан” може, макар и сравнително рядко, да се изписва единствено като „каан” поради спецификата в произношението на титлата „каган”, където G (с ударение) e буква, която е т.нар. „мека Г” и след гласна леко се удължава, но не се чете. Тази буква няма и определен звук. Тя обозначава, че гласната пред нея се явява „дълга”. В съчетание с гласни от първи ред, „меката Г” се произнася и като „й”. Следователно изобщо записана дума във вариант „каган” се чете „каан”. Понякога авторите записват думите така, както ги произнасят – напр. вместо „каган” – „каан”, пропускайки „меката Г” и особено когато “поднасят” думата чрез друга азбука (има различни вариации, сред които напр. “каган” за Борис I, “гаган” за Петър Делян и др.). Никога и никъде в историческите свидетелства не е открита и записана титлата „кан” (изключение е оригинално-монголската qaаn/хаан, възприета по-късно като “хан”). Неубедителни за “кан” са и вариантите на “канасюбиги” поднесени и тълкувани като “оригинални”, но чрез гръцка азбука. Подобно е и изписването на “canes” върху т.нар. “медальон” на Омуртаг, което е в очевидно латинизирана форма. Сред иранските народи също е напълно неизвестна подобна “титла”. 

 Kinkeg Dikkiz ükü kessä
Kiji sax sax saxynil gür Tänrig

Надпис върху блюдото на Денгезих

Надпис върху пръстен на Кубрат (в средата)

Най-вероятно една от оригиналните булгарски титли е ясно написаната „кинк” върху „блюдото” на Денгизих (Денгиз, втори син на Атила и по-голям брат на Ирник /Ернак). Титлата се различава несъществено от други хунски титли, като например „кингу”, изписани върху т.нар. „турански хунски монети”. Очевидно титлата „кинк” е внесена в Европа и сравнително бързо, векове преди основаването на Дунавска България се превръща в „кинг”, загубвайки значението си за последвалите булгарски държавности.

Надписът върху пръстена на Кубрат се чете отгоре-надолу подобно всички хорезмийски (доислямски) монети, също така и отдясно-наляво. Известно е, че правилата на старотюркската графика изключват честата употреба на гласни и така съгласните се пишат слято, като напр. в този надпис-монограм – br.

 Kbrt kingg

Следователно Kubrat king завършва с g, което го отнася в старотюркски език във формата на винителен падеж по отношение съществителното и с афикс за принадлежност (А. Мухамадиев и др.).

Във всички случаи, древните оригинално-булгарски титли би трябвало да се търсят в рунически надписи, а не предимно сред гръцки.

Съхранените български надписи на Балканите от епохата преди словенизацията и християнизацията доказват, че българите са говорили на огур-тюркски език. Този език е съхранен и до днес и се говори от чувашите (Република Чувашия, Руска федерация, вж. изследванията на известния лингвист Владимир Василевич).

Нека видим само някои от тях.

Надписът от Равна, придружен от рисунка на кон: ALASHU ART TUI. В превод от чувашки – “лаша арат туй”, което означава “празник на породистите коне”, в смисъл “конни надбягвания”.

Древнобългарски епитафии от Плиска и Силистра.

ZENTI ASO E. На чувашки – “сунти асе”, което означава “памет на праха”.

ANZI ZERA ITZI ASO E. На чувашки – “анса сере ыйтса ас”, което означава – “отпускайки се в земята, спомняй си и питай”.

OHSI TZIT MA GILS. На чувашки – “охса сама килес” – „вдигни се в рая”.

Надпис от Преслав: TORTUNA PILE ZHOPAN. На чувашки “Тортуна пиле жупан” – “богосътворен, благословен жупан”, “божествен, благословен жупан”

И т.н.

Т.нар. „алано-българска” руническа азбука е огледална на древночувашката.

Черепът като трофей. Известно е от класическите автори за  традициите свързани с черепа на враговете като трофей още сред скитите и траките (едни от наследниците на Курганната култура). Традицията има множество примери и сред хунну и хуните, като например главата на „аския” (кит. юечжи, т.е. „аси”) владетел убит от усунския кумно (вероятно от родове на динлинг) през 176 г. пр. н.е. и представена на шанюй Босхар (кит. Лаошанг – 老 上 单于 “стар и възвишен”). Известен е черепът на византийския император Никифор, изработен в чаша от българския хан Крум в 811 г. от н.е., черепът на княз Светослав превърнат в чаша от печенежкия (боснийски) Куря хан през 972 г. от н.е. и т.н. Това е още едно от многото доказателства, че българите не са от ирански произход. Традицията на купата за ритуално пиене от главата на убити владетели на противника е последователно доказана сред скити, хуни, българи, кангари-печенеги и много други тюркски племена.

Същото важи и за ритуала на свещената клетва, в който и двамата участници заедно пият „кървава напитка” от обща чаша, долепили лица „буза до буза”. Тези сцени са изобразени върху керамика или са записани подробно в хрониките, но никога не са практикувани от ирански народи. Изработването на  чаша от черепа на убития враг, покрита със злато или сребро е абсолютно непозната практика сред иранските народи, но твърде известна сред българите и особено ясно демонстрирана от Крум хан.

Нито една от тези характеристики, като например традиционното почитане на предците, мечът като символ, пиенето от чаша изработена от череп, или пиене на кръв по време на клетва от такива специфични чаши не са отчетени сред индоиранците, индоевропейците, иранците, индийците и т.н.. Съществено доказателство за не-иранския произход на българите е една от основните легенди на скитите, изложени от Херодот, която буквално съвпада с пратюркския фолклорен епос „Keroglu” («Син на слепеца»). Епосът е известен сред огуро-булгарите  като „Гербула” – от тюрк. “кьор” (останало разг. в словено-български език – „кьорав”) = сляп = гер и оглу = син = ула в съответните огузка и огурска форма, т.е. и в двата тюркски варианта – «син на слепеца”. 

Формално, Херодот разказва историята на въстаналите роби в Скития. Според този разказ, наследниците на въстаналите роби били наричани “синове на слепеца”. Така „терминът”  буквално ни е предоставен в „История” от Херодот. Булгар – скитският пример също е записан като легендата за Гербула = “син на слепеца” = огуз-тюркската форма на легендата като епос „Keroglu”. Тези примери са документирани и в някои от китайските хроники, което съответно ги потвърждава напълно. Иранската теория не може да обясни, как най-малко 30 тюркски народа са наследили един и същ скитски мит (дори в епоси, стихотворения, музикални произведения и оратории) за “децата на слепеца” (записан още от Херодот), но именно този мит отсъства и е напълно непознат в нито един ираноезичен/ирански или „славянски вариант”.

Следователно и съвсем очевидно според сведенията на палеогеографията, геногенеалогията, геногеографията, антропологията и палеолингвистиката булгарските (болгарските, българските) племена не са от ирански произход, нито имат нещо общо със „славянските народи”.