Асирийските източници, писани още през 7-ми век пр.н.е. отбелязват Cymmers (Gimmers, gammira) и  аshguzes. В тези клинообразни текстове е очевидно, чеаshguzes / ishguzes съответстват на скитите от гръцките източници. В същото време в китайски източници има информация за централноазиатските скити,определени с етнонимите stsu/su/sa/cси/sе, но още по-важното е това, че в тези ръкописи е налице и етноним sak, което е напълно очевидно привнесено от произношението на думата sak в Източен Туркестан. Известният китайски изследовател проф.д-р Уанг пише, че саките от Западен Туркестан се наричат от китайците „царски скити”, с което се визират масагетите като бъдещите „сколоти” в Причерноморието.

Тези популации по това време и в заемната от тях география са носители на линии от Y-ДНК R1b, R1a, G и J.

Както споделихме, Клавдий Птолемей описва много племена в Европейска Сарматия, като не пропуска и тези в Азиатска Сарматия между Дон и Волга (кн. V, гл. 8, §§ 16 и 17).

На север в Азиатска Сарматия Птолемей указва сармати – хиперборейци, а южно от тях “царски сармати”. Там той описва племето мадоки като мадоки закати,т.е. саки.

На юг от мадоките-саки са указани свардени и асаи (§ 6) край река Тилигул (в съвр. Одеска област, Украйна). Край левия бряг на Дон (Танаис) са периербидите и яксаматите, а южно от свардените са хайнидите (хуните). Така по вертикала от север на юг се “достига” до Кавказ.

Плиний пише, че скитите наричат Кавказ с думата „Кроукас“, т. е. „бели от сняг“. Етимологията е от тюрк. „къйрау“ („сняг“) + „кас“ („скала“), т. е. „снежна скала“.

Така племената „зад” Дон географски „започват” с мадоки и продължават съсзакати (саки), свардени, асаи (аси) и хайниди (хуни).

Мадоките очевидно се конвертират с амадоките край Долен Днепър от § 10.

Асаите (§ 6) се конвертират със саите от олвийските (олбийски) надписи и също с асиаките, описани от Плиний на река Тилигул, съседи на свардените. Очевидна е конвертацията с асите. Епохата и географията ги определят като носители на Hg Y-ДНК R1a, R1b, N1 и ограничено I.

Птолемей в кн. VI, гл. 14 пише, че в Скития те живеят зад планината Имаус (Средна Азия, т.е. най-вероятно Имеон), описани като “планините, наречени алански и планини свевски”.

”Цялата тази Скития по направление на север до почти неизвестни земи се населява от племена, които се наричат с общо име алано – скити, също исуобени, агацири и свеви, а след тях аорси…”. Суобени (т. е. суовени, а съвсем не “словене, славяни”) и агатирси (т.е. агацири / агачери, вече достигнали на запад до Дакия), и свеви (германски племена, вероятно от групата на макоманите и квадите в съвр. география на Чехия и Моравия). Очевидно е “разминаването” в географията, тъй като тези племена вече са мигрирали в западна посока и не живеят “зад” Имаус, а са живели там. Най-вероятно Птолемей е имал предвид именно това, тъй като съвсем вярно и коректно указва племената в реалните им географии през 2-ри век.

Херодот пише, че масагетите оказват натиск над скитите. Вероятно това е епохата, когато бъдещите сармати ще се конвергират в западни скити. В друга част от своите записки, Херодот се базира върху сведения от Арист (6-ти век пр.н.е.), като вместо масагети споменава иседони. В това също има логика, защото именно иседоните са притиснати от аримаспите.

Аримаспите, имайки предвид тяхната география, очевидно са предшественици на гьоктюрките, но не и на всички тюрки.

 Според Херодот, зад аrgippeis живеят issedons, а на север от issedons се намирали arimaspes (от тюрк. „еднооките”, или по-скоро “хора с полузатворени очи”). Още по-далеч и на север от аримаспите били хиперборейците („супер-северните”, което практически не означава буквално нищо).

Арима е „едно, половината от две”, както предполагаемо Херодот е тълкувал името на скитите – аримаспи. (от тюрк. arym-spu/sepi = полуоко = “едно око”, шумер. – yarym – половина). Херодот тълкува името, като „единица”, тоест, като една от логично две части на общото или „половината”, т.е. “едно от двете очи”. (Херодот IV, 27).

Аримаспи (aριμασποι) – „еднооките” според описанието на Херодот. Това име притежава директен превод от скитски на тюркски език и обратно. Arimaspoi е тюркска съставна дума – “арим” – 1/2 + “спу/сепи” – око = аrimaspu = “полуок, едноок”. т.е. “с едно око”. (Херодот IV, 13, 14, 27, Елницкий Л.А., „Скития в евразийските степи”,1977, стр. 47).

Това е очевидна препратка към тюркското “арим, аръм” – 1/2, половината. 

Г. Д. Филипс приема, че аримаспите са тюрки. Според В. Томашек те са предци на хуно – тюрките.

Много вероятно, кок – огузите (гьоктюрките) са преки наследници на аримаспите, които под формата аримои са били “пракимерийци”.

Нека сега отново насочим вниманието си от изток на запад.

        Фини: ургри (или уроги, угори) – част от огурите.

        Келти: Бастерни/ Бастарни, Певкини, Сидони, Омброни, Игилиони Котини, Анарти, Бритолаги. Още Страбон ги определя като келто-скити.

        Бастерните (бастарни) са очевидно указани от Птолемей  като смесени с келти. От племената на бастерните или родствени с тях край Дунав живеят певкините (вероятно дават името си на остров Певке), също сидоните (край южните склонове на Западните Бескиди), омброните (на изток от Бескидите) и игилионите, достигащи географията на Горен Днестър.

Поселенията на бастерните достигат на югоизток до географията на алано – скитите, т.е. до Днестър.

Според Тит Ливий (40, 57, 2 и сл.) бастерните са илири, но силно келтизирани (Ср. суфикс -erni е вероятно келтски суфикс, като например при голямото галско племе арв – ерни (Arv-erni).

Бастерните са родствени на илирите и особено на скордиските край устиетата на Сава и Драва. 

Ил-ир (ер) – от тюрк.  „мъже, войници на земята/страната”.

Нека отново си припомним и това, че бъдещите „сибирски курганци” –скитите (Hg R1a и Hg R1b) тръгват от Алтайския регион/Южен Сибир около 1500 г.пр.н.е. Те преминават Централна Азия и достигат Северен Кавказ, след което, прехвърляйки планината се озовават в Близкия Изток, практически повтаряйки пътя на сако-кимерийците. В този контекст, няма никакъв вариант по тези земи да са живели индоевропейци, индоиранци или индоарии, които по това време дори вече да са станали скотовъди и съответно да се противопоставят на тези военизирани конни миграции.

Праезикът, формиран в Алтай, неизбежно е говорен и от Hg клас R/R1, образувана в същия географски регион и хилядолетия развивала се в пратюркоезичната среда на своята „сестринска“ Hg Q, вече отдавна разпространила пратюркския език в Америките. Дори да приемем за факт предположението на някои генетици, че една миграция носители на Hg R1a1, които около 2800 г.пр.н.е. са преминали от Европа на “Руската равнина” и заселили територии от Балтийско до Черно море и по-късно около 2500 г.пр.н.е. се оказват дори в Кавказието, а 1600 г.пр.н.е. „чак” в Анатолия, няма никакви доказателства, че тези носители са били пра-ИЕ “говорещи”, още далеч преди да достигнат Индустан около 1700 г.пр.н.е.. В този смисъл, тези носители са говорели все още на пратюркски език, дори и предполагаемо минимално „флектиран” от земеделската (агрикултурна) терминология.

Южно от племената на бастерните по посока на Северозападна Дакия е географията накотините, анартите и тевриските (тевриски = Tavrs = тюрк. тау = планина, т.е. планинци). Някои изследователи предполагат, че те вероятно са келти, като ги сравняват с тавриските – илири в географията на Норик, което е обикновено съвпадение на екзоетноними, а не доказателство за произход. Миксирани келто-илири са и указаните от Птолемей бритолаги, живеещи в съседство на певкините край делтата на Дунав.

Очевидно, алано – скитите или сарматите през 2-ри век са язиги, “царски сармати” и язиги-меоти, троглодити, хипододи, роксолани (ревканали), гелони, меланхлени (каракалпаки), агатирси (агацири, агачери), бодини (будини).

Някои изследователи твърдят, че язигите не са сармати, а скити – меоти, прогонени от сарматите (масагети) в западна посока и до Северните Балкани и река Тиса.

Птолемей в  § 8 указва на север от тях вургионите (бургиони), очевидно конвертиращи се с с ургрите (уроги, т.е. огурите). Част от ургрите са именно онези древни скити, известни като троглодити в Добруджа (Птолемей, III, 10, 4).

Политоним алани – „поле, саклан” онаследява в западна посока политоним сармати, т.е. сака-масагети (Вж. Ктесий. J. Gilmore – The fragments of the Persika, 1888 г.).

Южно от племената на бастерните (около Дакия) Птолемей указва (§ 11) тагрите, известни и като тагори при Плиний (VI, 22), живеещи в степите около Дон. Птолемей указва тирагетите – сармати (§ 11, ср., кн. III гл. 10, § 17) край Долен Днестър (вероятно тисагетите, т.е. “външни масагети”), а на изток от тях са хуните (§ 10) или хайнидите (кн. V, гл. 8, § 17).

Край река Тилигул (Аксиакес) Птолемей указва асаи (саите – скити, т.е. аси). На изток и край Долен Днепър живеят закати (саки) и свардени, които се конвертират със скитите – сарди при Плиний (IV, 83)).

Една основна част от хронологично третата доказано пратюркоезична Hg R1b (след Hg Q и R1a, производни на Hg P), образувана между 18-22 хил.години пр.н.е. в Южен Сибир/Алтай, започва своята западна миграция през средното течение на Волга преди около 8-9 хил.години, и постепенно заема огромни региони от Източна Европа, създавайки Курганната култура.

Общият прадед на етническите руснаци от Hg R1b1 е живял преди 6775±830 години. Знаем, че скитите (западните) са населявали предимно географията, известна днес като “Руска равнина”.

Северната географията на алано – скитите се ограничава от лесостепната зона, а на юг върху картата на Пторемей се вижда редица от племена, като например венеди-галинди и судини – ставани, също и велти, вибиони, идри и стурничак до Южен Буг. Следователно Птоломей ясно отделя балто-венедите отасите-алани, което определо ни дава основание и за изводите, че балто-венедите или бъдещите склавони не принадлежат към алано-скитите, т.е., изобщо към скитите по това време, известни и като ас/аси.

Както споделихме в част I на изток от алано – скитите, т. е. между Долен Днепър и Дон в Приазовските степи, Птолемей указва роксоланите (§ 7, § 10), които се конвертират в ревканали. След оттеглянето на язигите от Причерноморието и мигрирането им към Северните Балканите, географията нароксоланите се разширява до Долен Днепър и римската провинция Мизия.

При управлението на Нерон през 69 г. роксоланите нахлуват в Мизия (Вж. надпис от Плавций Силван (Corpus inscr. latinarum, XIV, 300, 8). Ср. Тацит (Historiae, I, 79)

През 2-ри в. роксоланите-номади вече контролират местните поселения до Долен Дунав и Прикарпатието. Роксоланите очевидно не са извън изобщо политоним алани и по-конкретно те са ураксиалани – алани земеделци/алани орачи, т.е. “орачите от полето”. Един специфичен екзоетноним, който напълно невероятно би бил известен на самите му „носители”.

Херил Самоски през 5-ти век пр.н.е. пише, че съществуват “саки овчари”, които са родствени на скитите и населяват „богатата на пшеница Азия”. Авторът подчертава, че тези саки са номади и „справедливи хора”. Тук е очевидно съвпадението между „справедливите хора”, които за първи път са споменати по този своеобразен начин от Омир по отношение на съседните на кимерийците племена, пиещи кобилешко мляко и, очевидно, абсолютно същото определение използва и Херил Самоски.

Аланите се конвертират с аорсите, а може би са били едно и също полиплеменно образувание през 2-ри век, защото Птолемей съединява двата етнонима в един, описвайки ги като аланорси, живеещи от Меотидските блата и Кимерийския Боспор до Мидия на изток.

Известният летописец Амиан пише, че аланите са масагети, което неизбежно ги конвертира със сарматите. По време на “злополучния” персийски владетел Кир масагетите обитават география около северното крайбрежие на Каспийско море, което ги конвертира с „царски сармати”.

През 3-ти век готите се заселват сред географията на аланите. Според Прокопий, готите били от същия “род”, от който са и аланите, което е поредната демонстрация на невежество от този “визанатийски” псевдоисторик. Разбира се, това не е така, но Прокопий поне има право, че те се „сливат”. След залеза на готската империя, част от аланите осъществява съюз с вандалите и заедно с тях мигрират до Испания и Африка. Аланските думи, съхранени в езиците на пиренейските народи съвпадат с тези на тюркоезичните балкари днес (кавказките булгари).

По крайбрежието на Черно море между устиетата на Дунав и Днепър Птолемей указва харпиите (III, 10, 7), които очевидно се конвертират с прикарпатските карпиани. На изток от Долен Днепър се виждат върху картата много племена, които описахме в част I: амадоки, навари и тореккади (III, 5, §§ 10, 13 и 14).

По това време Птолемей указва в Крим сатархите и тавроскитите.

Ариан (съвременник на Птолемей) също указва тавроскитите в Крим. Интереснто е, че по това време в Крим би трябвало да присъстват и аланите (полиплеменен политоним, заменилсармати).

На запад край река Истър (т.е. Долен Дунав) близо до Понт (Черно море) живеели племена, част от тях носещи етноними скирмиад и нипсей. Това, както ни разказва Херодот, са били племена от „траките”.

Taures били разположени в планините, а по поречието на река Дунав са се настанили Akathirs, Neures, Androphags (“поглъщащи мъже”), Melanhlens (хора с черни дрехи, черни кожуси, черни шапки днес известни като тюрките каракалпаки).

Други описани от Птолемей алано – сарматски племена са саргати и корионикрай река Донецк, също „царските сармати” и алано – сарматите край Горен Дон и алано – сарматите в Северен Кавказ. На север от  „царските сармати” живеели фински племена, които Птолемей съвсем правилно описва сред географията, където река Кама се влива във Волга (Итил). Тези райони Птолемей също описва и като земи на хиперберейците и хипоподите, но и набодините (т.е. както вече изяснихме – „телата, масата от хора” от тюрк. „бодун” = “тяло, маса хора”), гелоните („змиите”) и меланхлените (т.е. каракалпаките = “черните дрехи, черните мантии, черните шапки”), съвпадащи с описанията на Херодот.

Меланхлени е екзоетноним, чиято етимология буквално фиксира съвременните тюрки „каракалпаки”. Конвертацията е очевидна и безспорна. Херодот превежда името на старогръцки като меланхлени. Съвременните тюрки – каракалпаки продължават да носят традиционно древните „черни шапки”.

Вероятно  саргатите са сарагути=сараогузи=сарагури.

За славяни няма никакви данни от Птолемей. Описаните от него на север венеди се явяват предци на племената от балтийсата езикова група и всички те са потомци на пратюркски заселници от курганните култури. Венедите са близки с племената на лугиите. Птолемей споменава за западните венеди – велтите, докато булоните (т.е. сулононите, § 8) единствено преположително имат връзка с венетите. Очевидно е, че късните вятичи не се конвретират нито с венети, нито с венти. Самото търсене на фонетични съвпадения с идеята да се конвертират със „славяни” е твърде несериозен подход.

За прилагането на етноним „скит” в „тесен смисъл” на понятието, бихме обърнали по-специално внимание отново на сведенията от Херодот, който отбелязва, че зад река Танаис (Дон) земите не са скитски територии, а на савроматите. До савроматите живеят будините, чиито земи са покрити с гъсти гори (Херодот, т. 4, 21). За използването на думата scyths в общ номинален смисъл, трябва да проследим съответно думите на самия Херодот, който ни обяснява, че по-нататък на изток и на север от тях живеят още и Tissagetеs (от тюрк. – „външни саки”).

Към бъдещите „балкански сколоти/царски скити” най-вероятно попадат западните им поселения, а по-конкретно ставани, атурни, савари (сабири, сувари, т.е. тюрко-булгарите suvars, известни по-късно чрез „пословенченото” име „севери”) и боруски (известни от 3-ти век като борани и боради по името на река Бористен, а следователно са неизбежно част от бъдещите прабулгари от скитската група и следователно един от форматите на последвалия булгарски етногенезис в Северното Причерноморие). Боруски, борани, боради след време се „пословенчват” в т.нар. поляни, което е очевидна конвертация от алани =поле, т.е. „хората от полето”.

Сидони – “Issedoni” – от тюрк.  “issy” / “иса” = “горещи” + “донг” = “гореща река, топла вода”, в смисъл на “живот край горещата река” или също във вариант “гореща пролет”. Например в Карачаево – Балкария жителите на Пятигорск и до днес наричат областта “Issisuu” – “топла вода”.

 Според описанията на Птолемей към сколото – скитската „царска група” сеотнасят и прикарпатските племена арсиети, сабоки, койстобоки, карпиани,харпи, пиенгити, селени и биеси.

Великият географ Страбон отбелязва в своята “География”, че  сред северокавказките племена има триглотиди (пещерните), хамекити, исадики(очевидно това са иседоните) и т.н. Интересно е сведението, че поселенията им достигат до равнините на сираките, а още по-северно са разположени номадите между Меотида и Каспийско море., т.е. набиани и панксани, близо до сираките(т.е. от тюрк. жълтите, светлокосите) и аорсите. (Страбон. География.Х1,V,7-8). Сираките много вероятно са част от сарагурите, мигрирали по-рано в западна посока и представляващи в тази география племе от сарматите.