Името на описаното от Херодот скитско племе ализони има корен от Ala ~ Alats(също Ala-at, Ala, Alachin, Alagchin, Alchin, Alchi, Alayundu, т.е. от тюрк. “пъстри коне”). Това абсолютно безспорно се потвърждава от китайското им наименование Boma 駁馬 – “пъстри коне” (Bi-la, Helai 賀賴, Helan 賀蘭, Heloγ, Hela), както и от арабските им наименования Khalaj и Khalaches, също и от бактрийското Xalaso. Това най-вероятно са форми на древен ендоним на племе от култура Срубна (Херодот IV 17, 52).

Пример за конвертация на етноними при някои скитски племена е етнополитоним агачери.

Агатирс е първи и легендарен син на Хелкулес и дъщерята на реката Borysthenes (Днепър). Според скитската легенда (описана от Херодот, IV 9, 10) от Агатирс произлизат скитите – агацири (от тюрк. Агач-ери = агач + er = дърво + човек = “горски хора”. Това абсолютно се потвърждава от по-късното славянско име на агацирите – „древляне” = „горски хора”). Така и безспорно се доказва, че скитите „не изчезват”, както смятат някои изследователи, а напротив– доказва се корелацията на политонимите и тяхната конвертация във времето и пространството. Агацирите носят този етноним като скитско племе (група племена) и не го променят по време на „сарматската епоха”, като го запазват по време на „аланската ера” и по-късно се превръщат в едно от най-известните хунски племена по време на европейската хунска империя. Агацирите за известни от сведенията на Херодот, от картите на Птолемей през 2-ри в.от н.е., но също и от сведенията на Приск от 5-ти век, от записките на Йордан от 6-ти век и т.н. Птолемей ни ги разкрива като племе от Европейска Сарматия.

Следователно описаните „царски скити” са номади и живеят първоначално между Азовско море (Меотида) и Днепър (Бористен). По същото време и останалите скито – саки са номади и заемат обширен район от Южен Сибир, включващ Алтай и на изток достигащ границите на съвременна Монголия. Тези „източни скити” условно остават в „научната терминология“ като “саки”. Именно тези хора мигрират в западна посока на няколко последователни вълни и постепенно изместват или се смесват със „западните” си роднини, превръщайки се в „сармати”. Тези саки са фактически масагетите (масгути), част от които достига и до Балканите (гетите)      Териториално разпределение на племената според реалните географски очертания, координати и графика, които са възпроизведени чрез математическата картография. Виждаме, че самото географско разположение на племената никак не се изменя, независимо от различната графика и проекция на картата. Всички тези племена са описани от множество древни автори като „скитски”, но ние забелязваме, че повечето от тях са безспорно тюркоезични, при това именно онези, свързани с някои формати и от бъдещата булгарска генеза в Източна Европа. Географията на първата булгарска генеза, реализирана от прабулгарските миграции в тези региони е в епохата след симбиозите между скити и хуни започнала още от 2-ри век от н.е. и завършила през втората половина на 5-ти век, вероятно по време на управлението на Джураш Масгут (Масагета), син на Ирник и внук на Атила.

Европейските скити са били неизбежно за около хилядолетие под езиковото и културното влияние на съседите си. Скитите (“трако-скитите”) край съседна Елада са частично елинизирани, подобно на македоните и илирите. На изток край “Древен Китай” някои скито-саки съответно се „покитайчват”. Повечето от тези скитски племена са напълно асимилирани и загубват своята етно-културна идентичност, включително и език, но други успяват да „надделеят”, например някои групи в самия Китай, ставайки т.нар.  Джоу (Zhou в пинин),Tabgaches (Tuoba в пинин), също империя Вей (Way), както и основатели на дузина “китайски династии”.

В китайските източници е налице информация за „централноазиатски скити”, фиксирани от китайците с конвертиращите се етноними stsu/su/sa/cси/se (ge/si = sack 塞). Но като се има предвид, че в древните китайски ръкописи това се отнася само и единствено до един твърде обобщен квазиетноним като sak, то напълно основателно бихме предположили, че става дума единствено за китайското произношение на оригинално-шумерската дума sak = брой глави едър рогат добитък.

С екзоетном сака (Σακαι, Sakai) персите наричат както азиатските, така и европейските скити, т.е., само и единствено с обобщаващото име “саки”, към което допълват съответните предимно географски и по-рядко някои етнографски „характеристики”.

Великият лингвист Н. Я. Мар смята, че думата “саке” означава изобщо потомство, клан, племе, което и наименование също както и гръцкото скити няма иранска етимология. По тази логика това предположение отново ни препраща съответно до шумерската дума „сак” или „брой/глави едър рогат добитък. Стадата обикновено принадлежат на конкретно племе, клан или род и по-късно сред някои тюрко-номадски поселения са „обозначавани” с тамги, които стават и „родови знаци” в продължение на хилядолетия.

Арабската форма на саки, скити и ишкузи е sakaliba за мн.число и sakalib за единствено (вж. Ибн Фадлан и определението му за волжките булгари), а чрез тюркските му  производни Saksin (град) и също Saksin (област) се превежда като бели сака (т.е. as-sakalib). В някои други арабски източници, sakaliba се конвертира с kipchaks (кипчаки, кумани), където името произлиза от тюрк. “kuu chak/sak” = „белите саки”, като съответно препотвърждава своето значение и принадлежност към форма от тюрко-булгарската полиплеменна група. Всичко това директно свързва (обединява) саките в по-късен период с кипчаките и някои от булгарите дори в самата география на един от политическите наследници на Западен тюркски хаганат – Хазария. Известни са провинция Саксин (Saksin) между Волга и Дон, град Саксин, по-известен и като Саксин-Булгар, разположен на брега на река Волга (Итил). Забелязваме, че арабските автори без каквото и да било колебание свързват персийското наименование сака, гръцкото скити, арабското saklab / sakalib / sakaliba с тюрко-булгарите и kipchaks (кангари, кипчаки, кумани, половци), които те същевременно и определят като форма на прабулгарите / волжките булгари (според Фадлан).

Сака  и също сак (ск) е тюркски ендоетноним безспорно препотвърден като регистриран във формата се в индийски и китайски източници още през 2-ро хилядолетие пр.н.е. и фиксиран в географията на Централна Азия.

Във вторичен съставен етноним сак приема различни форми, които се определят от диалектите. Например известната форма  сакар = сака + ар = “хора, мъже”, което определя народ сака или сагадар = сака + тюрк. мн. суфикс „дар”, като така се фиксират като саки, согди или согд = сака + тюрк. суфикс за принадлежност „ди”, тоест сакски или в арабска форма сакалиба  = сака + араб.„либа”, т.е. белите саки.

        Под формата на много вероятен ендоетноним сак е регистриран близо хиляда години преди персийските надписи от времето на Дарий Първи.

В Хазария (съществувала около 660-1050 г.) Saksin е област между Итил (Волга)и Дон, а Saksin е град, известен също като Саксин – Булгар и Сарай Бату(координати 48 ° N 46 ° E). Градът  е разположен на река Итил и е в центъра на Скития от класическия период.

Сака и scyth (както и ishkuz) са получени от корена s’k.

Според Херодот скитите са живели в Азия през един сравнително дълъг период. Когато масагетите ги изтласкват (масагетите са основната племенна група на саките, а следователно родствени на скитите), те се придвижват на запад и се настаняват край кимерийците (също група от саките). Многобройните саки (бъдещите скити според гръцките източници)притискат заселилите се по-рано в Европа кимерийци, които изоставят земите си в Северното Причерноморие, а по-късно се изселват и от Мала Азия (Херодот, 4, 11). Въпреки изоставянето на земите, някои топоними са съхранени през вековете, като например провинция Кимерия, както и т.нар. Кимерийски Боспор. Известно е също, че скитите в преследването на кимерийците се заблуждават и нахлуват в земите на мидяните (Херодот, 4, 12).

Заради унищожаването на държавата на мидяните, персите обявяват война на скитите през 512 г. пр. н.е. Херодот описва подробно някои епизоди от войната, от което става ясно, че скитите водят успешни военни действия и против персите.

Херодот дава няколко версии за произхода на скитите.

Около хиляда години преди атаката на Дарий, т.е. приблизително през 1500 г. пр.н.е., първият жител на “необитаемата” страна в Северното Причерноморие бил Targitai. Родителите му били бог Зевс (Юпитер) и дъщерята на река Borysthenes (дн. Днепър).

Taргитай имал трима синове: Lipoksai, Arpoksai и Koloksai. От Lipoksai произлизат скитските племена Auhats, от Arpoksai – племената Katiars и Traspes(известено още като Traspians) и от Koloksai – племето Paralates.  Всички племена заедно се наричат Scoloti, т.е. царски скити (Херодот, 4, 6).

Според втората версия, скитите са живели в страна с постоянно „лошо време” и студ.

Херодот отбелязва, че зад реката Танаис (съвр. река Дон) не са скитски територии, а на sauromats. До Sauromats са Budins, които живеят сред гъсти гори (Херодот, 4, 21).  Херодот изброява на изток и на север следните скитските племена: tissagets, lirks и argippeis.   Зад аrgippeis са issedons, а на север от issedons са arimaspes (еднооките), което име в логичен превод е по-скоро “хора с полузатворени очи”, т.е най-вероятно представители на “монголоидни” племена. (Херодот, 4, 21-27).

Общото наименование skythy в 3-ти век пр. н. е. постепенно се заменя с екзоетнонима сармати, което исторически достига до името sauromat.

Мигрирайки от Алтай/Южен Сибир в западна география, преминавайки през Иранското плато, Месопотамия, Източна Анатолия и Кавказ, постепенно заселвайки се предимно в степите на Източна Европа, саките развиват нова културна среда – „скитската”.

Саките съхраняват своите самоопределящи ги етноними, докато производните им скити формират нови в съответно новата географска среда. Произлезлите също от саките кимерийци не развиват свои ендоними. Сред саките се запазва и вероятно най-важния етноним – „маскути / масгути”, който гърците популяризират в историята като „масагети”, а понякога и като „гети” в географията на Балканите.

Припокриването в географски аспект на първия и основен политоним скити в субполитоним „царски скити” – „сколоти” в конвертация със субполитоним „отвъдморски саки” визира политическата терминологична еклектика, свързна основно с географски ареали и предимно доминирани от масагетите. Персите не правят „етническа разлика” между скити и саки, а ги описват като единен племенен масив. Например саките от Северното Причерноморие персите наричат „отвъдморски саки (saka paradraya) и именно те станали по-късно известни като „царски скити”, покрай гръцкото им наименование skoloti.

Географският регион на „царските скити” е от Каспийско море до делтата на река Дунав, но не всички от племената са сколоти. Според Херодот в тази обширна география живеят различни племена на скитите, включително скитите – орачи и скитите-фермери (т.е. ураксиалани – роксолани), царските скити, сред които би следвало да се също taures и melanhlenes. Следователно, напълно логично според географията и епохата „царските скити”, както също така taures и melanhlens, но разбира се преди всичко маскутите, би следвало на един по-късен времеви етап да форматират прослойката, известна катосармати. 

Третата област на заселване на скитите е Близкия изток, където според гръцки източници скитите проникнали покрай преследването на сimmerians. В тези сведения имаме определени неясноти, тъй като гръцките източници ни описват само един период, ориентировъчно започнал през 8/7-ми век пр.н.е., но трябва да си припомним сведенията на Юстиниан, който пише, че „скитите са по-древни и от египтяните”.

Отново лингвистичното наблюдение перфектно корелира с генетичното проследяване на една миграция на Hg Y-ДНК R1a1 (по-точно на една ограничена и изолирана от Централна Азия група нейни носители)първоначално навлязла в Европа от Централна Азия и по-късно потеглила от Централна Европа (4300 г. пр.н.е.) обратно към Централна Азия.  Една  линия от същата група се заселва в северната география на Индийския субконтинент (между 2000-1500 г. пр.н.е. или приблизително около 1750 г.пр.н.е.).

Корелацията и конвертацията е очевидна и чрез археологическото проследяване на културите на „аграрното население” на Централна и Източна Европа в периода от 4300 г. пр.н.е. до 2000/1600 г. пр. н.е.

Възможността по същото това време част от носителите на Hg Y-ДНК R1a1 да са преминали източноевропейските степи (т.нар. днес Руска равнина) достигайки до Южен Урал и Южен Сибир примерно около 2000 г.пр.н.е. и основавайки култура Андроново би била абсолютна фантастика, ако тези хора не са били тюркоезични.

Европейската география и езици носят и до днес огромно количество тюркизми.Докато някои от древните тюркизми може да се свържат със скити или кимерийци, то тези сред фризите или сред вулгарния латински, сред изобщо романските езици, но също и сред немски и английски езици, са безспорно свързани с миграциите на курганните култури и Нg Y-ДНК R1b. Именно в западноевропейските езици не се откриват никакви иранизми, но присъствието на тюркизми е в изобилие. Същото важи и в други области на обширните територии на Евразия далеч преди „скитския период”, където е очевидна липсата на ирански или санскритски езиков субстрат.

Великият географ Дионисий Периегет (Dionysius Periegetes) в „Ръководството по география” и конкретно в карта от 124 г. – „Orbis terrae” ни предоставя едно изображение, сред което се забелязват евро-кавказките хуни (уни), каспии, масагети (на отсрещния бряг на Итил/Волга „срещу” хуните), саки, алани, скити, хиркани, сармати, таури и т.н. Край Северозападното крайбрежие на Каспийско море са отбелязани скитите, uns, сaspians, албанците и кaduses.

За да изясним скитската генетика и произлезлите „частично” от скитите съвременни народи, би следвало отново да се върнем в дълбините на еволюцията и да проследим някои генетични миграции върху палеогеографския ландшафт.

Миграциите на Hg R1a са по-древни в Европа, докато миграциите на Hg R1b са по-древни в Азия, което обяснява и по-дълго съхраненото тюркоезичие на последната (това по същество не променя факта, че и двете Hg са алтайски и първоначално пратюркоезични, а наред с това по онова време не съществуват условно два континента, а Евразия).

Разглеждайки генетичният ландшафт на саките, то очевидно преди 4500 – 4000 години би трябвало някак си просто фантастично да изчезне Hg R1a1 от Европа, точно така, както и преди това още по-фантастично да се появи. Напълно логично, Европа става тюркоезична с масираното заселване на носителите на HgR1b (начало на 2-ро хил. пр.н.е.) и този процес продължава до средата на 1-во хил.пр.н.е. със заселването на групи от R1a1, вече флектирали своя древен аглутинативен език, като именно тези групи разпространяват земеделската агрикултурна терминология на континента. Така постепенно пратюркските диалекти придобиват флективни форми, което по-късно е “определено” като начало на индоеврепейските езици. 

Тюркоезичието на носителите на Hg R1b се базира освен на носителството от същите хора на курганната култура, която е безспорно  пратюркска и алтайска, но също и на един много „силен” аргумент – твърде ясно изразения езиков субстрат именно в географията на миграциите на Hg R1b, както и особено в Европа, където отдавна е доказано, че тюркския езиков субстрат е изключително добре представен във всички индо-европейски езици от най-дълбока древност. Подобен субстрат се открива и при анализите на всички текстове от древните автори. Ако тези основни положения са неверни или преувеличени, то друг аргумент за тюркскоезичността на Hg R1b е фактът, че много дори и от  съвременните тюркски народи са с изразено носителство на Hg R1b, както и на другата пратюркезична Hg R1a. Именно наличието на огромно количество тюркизми в европейските езици още от дълбока древност доказва, че първия език разпространен върху по-голямата част на Европа е бил именно прото-тюркския, чиито носители са курганните народи от Hg R1b.

Саките и съответно скитите са носители основно на R1b и R1a.