Всички ние помним приказката от „1001 нощ“ на Шехерезада – „Али баба и 40те разбойника“, В която главатарят на разбойниците трупал несметните си богатства заграбени от него и дружината му в тайна пещера.
„Духовните”, тъй да се каже, подвизи на българските хайдути и войводи са добре известни. В народните предания се споменават обиране на хазни, казани със заровено имане и др. от което следва, че хайдутите са бродили из горите само за обири, докато едновременно за преследвани от закона.
Организираното сепаратистко движение от войводи и хайдути срещу Османската империя започва едва след написването на “История славянобългарска” от отец Паисий Хилендарски през 1762 г.
Като правило хайдушките дружини броят 10-20 или повече души, ръководени от войвода, който е най-смелият и най-опитният измежду хайдутите.
Най-често хайдушките дружини действат самостоятелно, но понякога обединяват силите си. През 1595г. 2000 хайдути се обединяват, благодарение на което успяват да нападнат и превземат София. Хайдутите намират пълната подкрепа на християнската църква.
Нека пак си припомним значението на титлите „хайдут“ и „войвода“:
Хайду̀т идва от турската дума „haydùt“ значеща въоръжени разбойници, които са предвождани от главатар – войвода.
Нека сега разгледаме някои от нашите български революционери – войводи, предвождали групи с хайдути и да ги съпоставим за сравнение с „Али баба и 40те разбойника“ :
Ангел войвода и 40те разбойника
Ангел Стоянов Кариотов, известен като Ангел войвода, е български войвода и хайдутин. Роден е в с. Козлук (Първомайско). Между 1832 и 1862 година ръководи добре организирана група от около 40 хайдути в Пловдивско и Хасковско. С двамата си авери — Стоян Узунбойлията и Стойко Чакъргьозлията, и хваща „Доспат балкан” (Родопите). Техни ятаци стават каракачаните, в замяна на което тримата хайдути ги бранят от тъмръшките помаци. На следната година малката дружина се увеличава с още няколко хайдути и Ангел, макар и най-млад, им става войвода. Оттук нататък цели 33 години той хайдутува из Родопите, достига Одрин, Беломорието, преминава за известно време във Влашко (през зимите), връща се пак в Родопите, разбива една след друга изпратените след него потери и става страшилище за тях.
Според легендите, разказвани от местните хора, между с.Райново и с.Черногорово е закопано в пещера имането на Ангел войвода – задигнал скъпоценностите на Емин ага и обрал конвоя с жълтиците на еничарския корпус. Много местни хора смятат, че всичко това е скрито в скала над река Марица до с.Райново. Там имало оставен за знак – каменен козел.
Ангел войвода прави многобройни дарителски жестове от разбойническите си набези в подкрепа на християнската църква – оказал значителна финансова подкрепа при строежа на редица църкви и училища в Първомайския край – в храма в Драгойново доскоро е имало разкошен полилей, дарен от Ангел. В Араповския манастир още се издига внушителната Ангелова кула, издигната с дарени от войводата средства, в която той се е криел.
Ангел войвода умира през 1864 г. Неговите идеи се възприемат и доразвиват от Раковски, а след това от Любен Каравелов, Христо Ботев и Васил Левски. 
Апостол войвода
Апостол Петков Терзиев, известен като Апостол Боймички или Постол войвода, е български хайдутин и революционер. Започнал своята борба с Османската империя в края на XIXв. като хайдутин, в 1897 година Апостол войвода е привлечен от лидера на Вътрешната македоно-одринска революционна организация Дамян Груев и постепенно се превръща в основна фигура на организацията в Солунския революционен окръг. Участва в Илинденско-Преображенското въстание в 1903 година и след него организира българската съпротива в района на Ениджевардарското езеро срещу новопоявилите се гръцки андартски групи
През 1897 година Дамян Груев, един от ръководителите на ВМОРО, обикаля Боймията и се среща с Апостол войвода и Иванчо Карасулията и в същия ден свещеник Стамат Танчев покръства двамата хайдути и те влизат в редовете на ВМОРО. Апостол войвода бързо изплита здрава революционна мрежа в Ениджевардарско и Гевгелийско и става организационен войвода на ВМОРО. Цели 14 години този неграмотен българин е християнски защитник на населението в региона, заради което печели и народното признание с прозвището си Ениджевардарското слънце.
Атанас Узунов
Атанас Цвятков Узунов е роден през 1851 г. в гр.Одрин. Революционер и лидер на ВРО. Той е от семейството на копривщенския чорбаджия Цвятко Узунов. Семейството му се преселва в Цариград през 1856 г. и учи в гръцко и френско училище до 1865г. Завършва гимназия в Николаев (1865-1871).
Завръща се в българските зем и работи като учител в Сливен през 1872г. Влиза във връзка с Васил Левски и ръководи революционната дейност в региона. След смъртта на Васил Левски БРЦК го определя за негов заместник и ръководител на ВРО. Псевдонимите му са Цвятко Крадлеков, Дългия, Иван Конокрадев, Буюклю кара Мустафа, Георги Аргидиадис.
За дейността му по това време пишат Стоян Заимов, Минчо Кънчев, Захари Стоянов и други. След покушението над хасковския чорбаджия хаджи Ставри Примо е арестуван и осъден на 15 години каторга в Аргана Мадени през 1873г. Учител в тамошното гръцко училище 1874г. Бяга заедно с Васил Йонков (Гложанеца) и през Ерусалим, Яфа и Цариград стига до гр.Одеса през 1876г. Установява се като учител в Орел (Русия). Участва като преводач в Руската императорска армия през Руско-османската война (1877-1878).
Окръжен управител в Лозенград (1878), служител в Сливен. Учител в Софийската класическа гимназия (1879-1881) и в Ловеч (1882-1884). Пътува до град Орел и се жени за Елисавета Николаевна Верьовкина, дъщеря на руски генерал (1880).
Привърженик на Либералната партия. Народен представител (1886-1887).
След русофилските бунтове през 1887 г. бяга в Русия и живее в имението на жена си. Инспектор към Българската екзархия в Цариград (1904-1906).
Балчо войвода
През лятото на 1689 г., когато австрийците се намират пред Ниш и отправят призиви към християнското население в Софийско и Пловдивско да се вдигне на борба против османската власт, Тракия активизира дейността си с още един хайдушки главатар – Балчо. Той е секбанбашия, т.е. началник на отряд сеймени, които са набирани от местното население и на които е възложено да осигуряват спокойствието в особено размирни райони и да преследват хайдутите. Но както на много места постъпват дервенджиите, мартолосите и войнуците и сеймените се надигат против османската власт.
В една заповед от първата половина на октомври 1689 г. до войнукбея и други служебни лица във войнишките селища се съобщава, че “Балчо заедно с хората си шетал из каза Татарпазарджик, избивал хора, ограбвал имущества и нямат край подобните му метежи и разбойничества”. И вместо населението да ги преследва, хората от войнушките селища Панагюрище, Копривщица, Мечка и Поибрене укривали хайдутите и дори ги подпомагали в техните действия. От властите се изисква споменатите Балчо и хората му на всяка цена да бъдат заловени. По едно и също време се надигат трима хайдушки главатари: Страхил, Карпош и Балчо. И докато първите двама заминават на запад, за да обединят усилията си с австрийци за обща борба против Османската империя, Балчо продължава да действа в тила на турската армия.
Размирните действия на хайдутите в Тракия продължават през цялото време на Австро-османската война. Според една султанска заповед от края на март 1690 г., до властите в Одрин дошло оплакване от мюсюлманското население, че не можело да се има доверие на войнуците от планинските краища на Пловдив, Пазарджик, т.е. на Родопите и Средна гора, тъй като сред тях имало “такива, които се сдружавали с хайдутите”.
Изпратеният преди време в тази райони бостанджийски началник извършва надлежно разследване и иска те да си поръчителстват взаимно. Мнозина от тях, поради съпричастие с действията на метежниците, не успяват да си намерят поръчители. Ето защо султанската заповед изисква такива хора “колкото и да са”, т.е. става дума за мнозина, да бъдат заловени и затворени в крепостта, а списък с имената и отличителните им белези да се изпрати в султанската канцелария.
Посочената по-горе заповед не визира конкретно името на Балчо. Тя обаче се отнася до район, в който именно действа дружината на Балчо войвода. Освен това тя по удивителен начин се схожда със заповедта от октомври 1689 г., в която се говори за надигане на войнушките селища в Средногорието. Очевидно е, че се отнася до един и същи район, за едни и същи хора, за едни и същи събития.
Името на Балчо се среща в изворите 18 години по-късно. В една султанска заповед от края на януари 1708 г. до джизиедаря на Видин Елхадж Мехмед, до диздаря на Белоградчик и до забитите на крепостните гарнизони в тези градове се съобщава следното: Преди време в околностите на Кюстендил и на Щип се бил появил хайдутинът Балчо, който със своите бунтовници върлувал и причинявал щети на мюсюлманите. Тук той действал със своя сподвижник Алагьоз. След това двамата преминали и се установили в санджака Аладжа Хисар (Крушевац). По-късно напуснали този санджак и дошли в района на Белоградчик. Тук Балчо взел от крепостта няколко бойци, с чиято помощ пренесъл вещите си от Аладжа Хисар, в този край. Научавайки всичко това, бегларбеят на Румелия наредил на властите във Видин и Белоградчик да извършат разследване и да установят къде се намират въпросните хайдути.
Бейко войвода (Бейко Гешанов)
Български хайдутин от село Калугерово, подвизавал се през периода от 1858 до 1863 г. в Средногорието. Поддържал връзка и с хора от Калагларе — Стойко П.Караджов, Боно Манчов, Стойко Т. Чолаков, Стоян Ат.Чочев, Томе Колчаков и др. Връзките между Стойко Караджов и Бейко войвода били здрави и продължителни, но отношенията им се влошили като причината била в различните им възгледи относно разпределението на плячкосаните ценности. Бейко войвода всявал страх сред мюсюлманското население. Мюсюлманите не смеели свободно да се придвижат. Една нощ керван от коли на християни и мюсюлмани от близките села, завръщайки се от Панагюрище, спрял в местността Ливадища край Канарската пътека. По едно време кучешки лай разбудил керванджиите и те наскачали, но пред тях застанали двама въоръжени — единият бил Бейко войвода. Като се уверил в невинността на керванджиите – мюсюлмани, Бейко ги пуснал, а на християните дал шепа пари и пак потънал в среднощния мрак.
Богдан войвода
Името на легендарния Богдан войвода е свързано със Средна гора и Тракия, а Богдан е вероятно един от най-старите хайдушки войводи, действали тогава. Той се движи с дружината си из землището на Копривщица като „Робин худ“. Името му носи средногорският първенец вр. Богдан (1604 м н.в.). Богдан е наследник на Радан войвода. Не е случаен фактът, че с най-голяма слава се ползва хайдушкото сборище на Голям Богдан в Средна гора. Неговата хайдушка територия е наследствена, предавана от войвода на войвода. Сигурна следа за прочутия хайдутин е бившето село Дерлии (дн. Богдан), където има укриватели на войводата и дружината му. По време на размирните кърджалийски години при едно сражение той загива в бой с кърджалиите.
Бояна войвода и 80тте разбойника
Бояна е била мома без някой да знае това, имала дружина от 70 – 80 юнаци, с които се подвизавала из горите на същата околия. Веднъж, когато се преобличала насаме в гората, случайно я видял един от четниците ѝ и се влюбил в нея, ала за тази му волност той бил убит от нея, за да не бъде издадена. След това в тя още дълго време смело водила четата си, убивала мюсюлмани, задигала богатствата им,за да подпомага дейността си, а имала главно прибежище в горите на Бойнишко, близо до Сибинско и Пецино калета, където и си избрала място за поселване. Най-после тя се залюбила с мъж на име Пензо, разпуснала четата си и се омъжила за него. Младата юнашка двойка дала начало на ново село, което се нарекло на нейно име Боянино, видоизменено по-сетне в днешното Бойница.
Видул войвода
Видул войвода (ок.1777 – 1833) (псевдоним на Видул Кунчов Видулов) е български войвода, чичо на Васил Левски, и не бива да се бърка с другия, малко по-късен войвода на име Видул Странски от Калофер. Видул войвода е потомък на род с бунтовна дейност, която може да бъде проследена в продължение на повече от два века. Според изследванията на Данаил Кацев-Бурски най-ранният представител на рода е спахи Драгой (1600-1680); негов син пък бил спахи Видул (1650-1730); син му бил спахи Кръстил (1709-обесен в Цариград през 1741г); негови синове били спахи Видул и спахи Тудур. Спахи Видул бил убит в Пловдив през 1758; негов син бил Кунчо(1757-1830), а внук Видул Кунчов Видулов, или както остава известен Видул войвода. Видул е най-големия син на Кунчо и Виша Видулови; следвали синовете Руси, Тудур и Иван (бащата на Левски), и дъщерите: Кула, Виша и Елка. Видул през 1796 г. избягал от родното си село Кочмаларе (дн. с. Отец Паисиево) и се заселил във Войнягово, понеже при нападение над селото от кърджалии, той събрал дружина и избили нападателите в местността “Скокът”. След 16 години (през 1812 г.) при сина си във Войнягово забягва и Кунчо Видулов с двамата си сина Тудур и Иван и дъщеря си Елка, а Руси, Кула и Виша остават в Кочмаларе. Бягството на Кунчо е заради убийството на Сабри бей от Пловдив. Тук във Войнягово Кунчо, който междувременно е овдовял, се жени повторно за войняговката Яна Искрюва, от която има син Вълю. През това време докато бил във Войнягово Видул Кунчов, или Видул войвода както бил по известен вече, събрал дружина и започнал да извършва въоръжени набези с нея по близки и далечни краища. Има всички основания да се смята, че при него са карали “стажа” си като хайдути, а по-късно и изявили се като войводи Вълко Буздрев (Вълко войвода) от Войнягово и Генчо Панов (Генчо войвода)от съседното Хисар Кюселере (дн.с. Момина баня – квартал на гр.Хисар). В четата на Видул участвал и брат му Тудур, който паднал убит при Одрин през 1829 г., като участник в похода на ген.Дибич-Забалкански. През 1833 г. при една схватка с преследващи ги потери Видул бил тежко ранен и по-късно починал от раните си.
Стоян Индже (Индже войвода)
Индже войвода, е един от най-прославените български войводи. Стоян е истинското му име. Получава прякора си Индже (от турското „ince“ – тънък) по времето, когато е кърджалийски главатар на дружина в Стара планина. На седемгодишна възраст е изпратен в школата за еничари в Цариград. За Индже войвода има много предания, народни песни, представящи го като закрилник на българите. Образът му вдъхновява Й.Йовков за разказа му „Индже“ (1926) от цикъла „Старопланински легенди“.
През 1816 г. Индже войвода направил голям удар, нападайки керван със злато, рубини и други скъпоценности. Натоварил колкото може и заедно с дружината си потеглили с конете. Веднага след него била пусната потеря.
За да може да се придвижва по-бързо, войводата скрил съкровището в пещера в Странджа планина и избягал. По-късно обаче не успял да се върне и така златото останало и до днес неоткрито.
В преданията се разказва още, че някъде на възвишенията, които са на час път от Ямбол, е закопано кървавото имане, събирано с години от разбойниците на страховития Индже войвода. Някъде под земята имало 7-8 товара със златни турски алтъни, 17 гърнета със скъпоценни камъни, два бакъра с накити и два златни пищова. Никой не знае точното място на съкровището, но според преданията то е било заровено близо до днешното село Каменец. Навремето селото се е наричало Урум Еникьой, където според разказа на Йовков „Индже” Гърбавото убило войводата, който му бил баща.
„Ако дойде някой при Мене и не намрази баща си, майка си, жена си, чадата си, братята и сестрите си, а още и собствения си живот, не може да бъде Мой ученик.” (Лука 14:26).
Чавдар войвода и 300те разбойника
Чавдар войвода е български хайдутин, действал в района на Кожух планина през XVI век. Чавдар е роден в Щипските села по долината на река Лакавица, в днешната Република Македония. Известно е, че в края на XVI век застава начело с дружина от 300 хайдуци. Територията на техните действия са из Македония и Шоплука. Чавдар войвода взима участие в нападението над София през февруари 1595 година. Възпят е в поемата „Хайдути“ на Христо Ботев.
Вълчан войвода и 70те разбойника
Вълчан войвода е легендарна личност, действал първоначално в Странджа планина, а след събиране на голяма дружина от 70 души действа и на територията на цяла България. Като млад убил мъж, който се заглеждал по годеницата му и трябвало да бяга от родния край. Неустрашим хайдутин, непреклонен в решенията си. Вълчан войвода успял да събере тонове злато благодарение на острия си ум, като е обрал безчет хазни. Сред най-популярните вярвания за съкровището на Вълчан войвода е това, че то е заровено в близост до асеновградското с. Косово. Възрастните хора дори твърдят, че в тефтерчето на отец Марин – сподвижникът на Вълчан войвода, е описано подробно как и къде точно е заровено имането. Богатство било скрито в пещерата Общата Маара, намираща се над с. Черни Осъм. Свещеникът дори разкрива, че съществува и овнешка кожа, на която е начертана карта, показваща пътя до имането (до колкото може да се вярва на свещеник). Смята се, че е картата е подписана от самия Вълчан войвода и отец Марин. На нея са начертани точните указания на маршрута – тръгва се от Троянския манастир право нагоре, върви се срещу течението на река Черни Осъм и след около четири часа ходене се стига до Чаушов дол. Точно над него, по залез слънце, високо на скалата е имало издялан четвъртит камък, за който са били нужни 250 души, за да го качат чак до там. Точно под него, на полянката, е имало засаден люляк за прикритие, под който е била направена пътека. Тази пътека отвеждала до тайна пещера. Точно над него, по залез слънце, високо на скалата е имало издялан четвъртит камък, за който са били нужни 250 души, за да го качат чак до там. Точно под него, на полянката, е имало засаден нарочно люляк, под който е била направена пътека. Тази пътека отвеждала до тайна пещера.
За Вълчан войвода се пише, че притежавал несметни богатства и финансирал отчасти „освободителната“ Руско-османска война от 1877-1878 г.
Гордьо войвода
Гордьо войвода е бил предводител на голяма чета въоръжени мъже в района на гр. Девин през 14 век. Съкровището му е пръснато в околностите на града и отбелязано на карта. Бягайки от закона, Гордьо войвода скъсал картата, водеща към съкровището му на две – едната половина скрил в пещерата „Дяволското гърло“, другата в „Ягодинската“ пещера. За съжаление обаче имало малко копие на картата, което попаднало в ръцете на „врага“.
Ильо войвода
Илия Марков Попгеоргиев, по-известен като Ильо войвода или Дядо Ильо, е български войвода, хайдутин и революционер, считан за национален герой и в Македония. Определян често и като “последния хайдутин”. Роден е през 1805 в град Берово. След спречкване с османският наместник, който ухажвал сестрите му, Ильо заминава за Рилския манастир, където е назначен за пазач. Среща се из Рила с хайдути, които намират подслон в манастира.
Легендата за скритото съкровище на Ильо войвода е добре известна. Все повече хора от цялата страна посещават дупнишкото с.Бистрица, за което се носят легенди, че в покрайнините си пази заровени жълтици от османско време. Навремето районът на Рила, над село Бистрица, е използван за укриване на пари при продажба на животни и плячка от грабежи. Най-сериозното съкровище, което се търси, е това на Ильо войвода, който е бил сред най-богатите войводи.
Яне Сандански и 200те разбойника
Яне Сандански е роден на 18 (30) май 1872 г. в махала на село Влахи, Мелнишко. В Дупница завършва начално училище и учи две години в прогимназията. От 1892 до 1894 г. е войник в българската армия – в 13 пехотен полк в Кюстендил. След уволнението си като ефрейтор от казармата се завръща в Дупница и започва работа като помощник-просбописец. През есента на 1895 г. през Дупница минава формираната край Рилския манастир Серска група на стария войвода Стойо Костов. Яне тръгва с нея за Родопите. Групата е от около 200 души, напада и подпалва помашкото село Доспат. При атаката са убити 40 от жителите му. След това преследвана от войска и башибозук, групата се изтегля и се разпуска. През 1897 г. в Дупница е формирана нова чета на Върховния комитет под войводството на Кръстьо Захариев, състояща се от тридесетина души, към които се присъединява и Яне Сандански. Групата навлиза в Пиринско. По-късно в сражение с аскер Сандански е ранен в лявата ръка и по-големият му брат Тодор Сандански, също в групата, го връща в Княжеството за лечение. Сандански научава за съществуването на ВМОРО и е разочарован от дотогавашната си дейност. Организирана му е среща с Гоце Делчев, след която подкрепя идеята народът да се подготвя за въстание.
Местните хора от село Рожен и град Мелник са чували от своите предци различни легенди за заровено съкровище в тамошният манастир. Най-скорошната легенда е отпреди 100 години и гласи, че когато войводата Яне Сандански заживява в Роженския манастира малко преди смъртта си той е направил тайник и в него криел жълтици и документи. След това Яне е бил застрелян и скривалището останало неразкрито. Той е погребан до старата черква близо до манастира.
Има сведения, че войводата е бил изключително богат, а “подир смъртта си е оставил около половин милион лева богатство”. Той е получил и откупа от 104 кг злато – 14 500 златни турски лири, за отвличането на американската протестантска мисионерка Елена Стоун и нейната придружителка Катерина Цилка. Целта на отвличането била набиране на средства за закупуване на оръжие за ВМОРО. Яне е злоупотребявал с пари на организацията и вероятно е криел част от тях в манастира като най-сигурно място. Църквата до гроба му е била разбивана няколко пъти в последните години от иманяри.
Момчил войвода
Битката при крепостта Буруград (Перитор) се оказва последна за непокорния Момчил войвода. Въпреки многобройните хайдути, които предвожда, той не успява да се противопостави на обединените сили на Йоан Кантакузин и селджукските турци, предвождани от Умур Бег, превъзхождащи го многократно по численост. Момчил допуска стратегическа грешка, като атакува първи противника, вместо да отстъпи към Родопа планина, където има по- големи шансове да изненада и разпокъса войските на противника. Момчил войвода пада убит край крепостта, намираща се съвсем близо до неговата столица – Царево.
Легендата за Момчил войвода продължава и след смъртта му. Митовете около наследниците на войводата също са не един или два. Според някои теории негови потомци са войводите Стефан Караджа и Кръстьо Асенов. Най-интересната роднинска връзка, която се предполага за него е с Вълчан войвода.
Предполага се, че е съкровището на Момчил войвода е преместено и скрито от Вълчан войвода. Имайки предвид разбойничествата, извършени от Момчил войвода и властта, с която е разполагал, помагайки на влиятелните управници, ние от Лъжец.бг можем само да предполагаме за размера на богатството му.
Желю войвода и 300те разбойника
Желю войвода (Желю Христов Чернев) е български хайдутин, войвода и революционер. Участник в Руско-османската война (1877-1878). Желю войвода е роден през 1828 г. в Ямбол. Първоначално участва в групата на Димитър Калъчлията, а след неговото залавяне в групата на Панайот Хитов. По време на Руско-османската война води група от 300 хайдути, която действа в района на Котел. През зимата на 1878 г. участва в масови нападения/кланета в Източна Стара планина избивайки османски башибозук.
Капитан Петко Войвода
Петко войвода е имал редовно в своя „бюджет” суми за подпомагане на църкви и училища. Същите тези църкви, които подпомагали незаконните действия на хайдути и войводи, като ги укривали при преследване, снабдявали ги с провизии скрити в тайниците си и др., и същите тези килийни училища, в които се проповядвали църковните идеи за христовата вярата и омраза към всички различни от техните вярвания.
Коста войвода и 25тте разбойника, Панайот Хитов, Точо войвода, Петър войвода, Хаджи Димитър, Ильо войвода, Цеко войвода, Раковски
Войводата Коста Пенин Димински е действал през втората половина на XIX в. в землищата на съвременна Северозапaдна България. Води дружина повече от 15 години. Групировката му е достигала понякога до 25-26 души. Роден е около 1834г. в с. Мартиново, обл. Монтана (тогава селото е носело името Влашко село). Като цяло не се знае много за Коста войвода. Основните източници са спомените на Панайот Хитов и разкази на местни хора, родени през втората половина на XIX в. В началото постъпва в четата на Точо войвода от Чипровци. С него ходи няколко години и натрупва хайдушки опит. В Сърбия Коста се сприятелява с Петър войвода, роден в Пиротския край. Навсякъде, според описанието на Панайот Хитов, войводата ходи така: “… с оръжието си и с арнаутските си дрехи, с фустанели, червени джепкени и джумадани”. Около 1861 г. събира собствена чета, която води до 1876 г. През зимите, когато не е по хайдутство, пребивава в Сърбия – в Крагуевац, Парачин, Зайчар. През 1863 год. в Крагуевац пристига известният сливенски войвода Панайот Хитов със знаменосеца си Хаджи Димитър. От тогава започва тяхното приятелство и съвместна дейност. 
Там са още войводите дядо Ильо Малашевски, Божил Бахов, Цеко Петков Дългошевски, Иван Кулин, Жельо Чернев, Стаменко и др. Сръбското правителство дава средства за издръжка на по-личните емигранти с цел да са им под ръка в нужно време, ако стане стълкновение с Османската империя. Както неговите приятели войводи, така и Коста, през 1862 г. се е намирал с четата си в Сърбия, имайки готовност за общи мащабни действия по българските земи. До това не се стига поради разтуряне на легията от сръбските власти. На следващата година решават да преминат в българските територии с най-малко три групи, където да се срещнат с още чети, идващи от Румъния. Първоначално се предвижда включването на групите на Панайот Хитов, Коста, Петър и Ильо. До Чипровския Балкан групите трябвало да вървят заедно и после да се разделят. Когато обаче наближава време за тръгване, Ильо войвода се отказва, Панайот Хитов пък е против включването на Цеко войвода в общата дружина. Смята, че още няма достатъчно опит. Решават да преминат в българските територии на Османската империя с една сборна чета. Панайот Хитов и знаменосецът му Хаджи Димитър заминават за Белград, за да съберат хора за четата на Хитов, а от там Хаджи Димитър е изпратен в Румъния. 
Има задача да разговаря с Раковски, и ако има решение за обща въоръжена борба, да събере собствена чета, с която да премине р.Дунав и да се срещне с идващите от Сърбия в района на Средна Стара планина. За ситуацията е трябвало да прати вест на Панайот Хитов в Сърбия, за да знаят войводите какво точно да предприемат. За водач на обединената чета е избран Коста войвода. Основание за избирането му са отличното познаване на района и личните му качества. В четата за помощник на войводата и знаменосец е избран Панайот Хитов. Договорили се на по-късен етап, когато вече навлязат дълбоко на българските земи, водачеството да се поеме от Панайот Хитов. Най-много се знае за дейността на Коста войвода през 1864 г., тъй като в спомените на Панайот Хитов тя е описана сравнително подробно. Коста, Панайот Хитов, Петър и аверите им се събират в Парачин, откъдето се отправят към Зайчар, за да се съберат с идващите от Белград, с които да минат границата. Заради мирния договор, който е подписало с Османската империя, сръбското правителство прави опит да предотврати преминаването на групата през границата. В Зайчар са задържани всички, които идват от Белград, взето им е оръжието и са върнати навътре в Сърбия. Това са войводите Жельо Чернев и Божил Бахов, заедно с още 10 хайдути. Все пак, сборната група, макар и в доста намален състав, успява да премине в границата. Основната група тръгва от Парачин, без да знае за арестите в Зайчар. За да не привличат вниманието, се разделят на три по-малки групи. Най-напред изпращат 6 души към Зайчар. Щом пристигат там обаче, половината от тях също са арестувани. След това тръгват войводите Коста, Панайот и Петър с още 10 хайдути. Войводата Иван Кулин успява да ги предупреди какво ги очаква в Зайчар, ако влязат в градав следствие на което те го заобикалят. Последната група е от трима хайдути. Така през границата преминават войводите Коста, П.Хитов, Петър и 16 хайдути. По план е трябвало да бъдат общо около 29-32 хайдути. Пресичат Тимок в близост до Зайчар и през видинските села се отправят към Чипровския балкан. Ето какво пише Панайот Хитов: “Поведе ни Коста войвода през видинските села, край Гайнаци, Акчар, Черно поле …“ В село Бойница, северно от град Кула престояват два дни. След това през село Превала се отправят към родното село на войводата Мартиново (Влашко село). После през Чипровци и връх Три чуки отиват в с. Дойкинци, Пиротско, откъдето е техният авер Сава. От Дойкинци покрай Пирот достигат Софийското поле и продължават до с. Гинци и Петроханския проход. Там, за да съберат пари за оръжие, правят няколко нападения над турската поща и богати османски търговци. Убиват всеки, оказал въоръжена съпротива. Панайот Хитов настоява групата да продължи на изток по билото на Стара планина до Централната част. 
От Хаджи Димитър няма никаква вест за това какво е наредил Раковски. Тъй като няма потвърждение за съгласувани въоръжени действия на групите от Сърбия и Румъния на българските земи, то движението на изток губи смисъл. Обстановката се усложнява и от факта, че всичките хайдути са от Чипровско, Берковско, Пиротско, Враня и Велес. Никой друг, освен Панайот Хитов не познава Стара планина на изток от р.Искър. Коста се опасява, че ако Панайот Хитов бъде ранен или убит, то по тези непознатите места, без водач и ятаци, всички останали са обречени на гибел. В тази обстановка главният войвода решава да останат и действат в Северозападна България. За същото настояват и останалите. Съгласява се и Панайот Хитов. Връщат се назад и действат от р.Дунава до Стара планина между р.Искър и р.Тимок. За да избягат от потерите слизат към Кутловица (Монтана), пресичат р.Огоста и по Веренишкото бърдо се насочват на запад. Отиват в с.Камена Рикса за хляб и да накажат османският бей. Четата влиза в селото по обед, на Кръстовден. Осем хайдути оставят да завардят входа на селото, други се разполагат да пазят около дома на бея. Войводите Коста, Панайот и Петър, заедно с двама други хайдути, влизат в бейската кула. Представят се като водачи на потеря за преследване на хайдути. Панайот Хитов говори османски турски и се представя за водач на потеря от Одрин. Отначало обвиняват бея, че е давал хляб на хайдутите и трябва да го откарат в гр.Лом за разпит и се готвят се да го вържат. Беят усеща каква е истината и започва съпротива – вади пищова си да стреля, но Коста бързо го изпраща в безсъзнание чрез един удар с тъпото на ятагана си. Извеждат бея и го повеждат към бърдото до селото, където да го съдят в името на народа. Тогава, уплашени от правните последици, селяните начело с попа започват да се молят на хайдутите да пощадят бея. Наложило се попът да отнесе някой друг хайдушки шамар, за да замълчи. На бърдото започват да разпитват бея, след което той е убит. Възможно е да са убити и двамата му пазачи, защото Иван Кършевски, участник в двете легии, и съвременник на събитията, а по-късно и писар на Панайот Хитов, пише, че в Каменна Рикса са убити трима арнаути. След убийството на бея, турската власт изпраща по следите на четата три потери – от Видин, от Пирот и от Берковица. От Каменна Рикса хайдутите вървят през с. Превала, Влашко село (Мартиново), пресичат Балкана и се крият в района на с. Топли дол (в Сърбия, срещу Мартиново). После по ниското се приближават до Пирот. Потерите постоянно ги дебнат. След Пирот отиват в района на с. Дойкинци (сега в Сърбия срещу Чипровци). Влизат в гъста гора, където да се скрият и отпочинат. Поставят стражата в близост до тях, на двайсетина метра, заради ограничената видимост в гъстата гора. Тук са изненадани от голяма потеря – стражите ги забелязват едва когато са вече съвсем близо. В четата настъпва суматоха. От огъня на потерята пада убит Никола от гр. Велес. Другите успяват да избягат. Панайот Хитов е разгневен от действията на пазачите и на други хайдути и настоява или по-неопитните да се върнат на сръбска територия, или самият той ще напусне групата и ще замине за Румъния. Коста държи много Панайот Хитов да остане и с някои от другарите си го молят за това. По-неподготвените и страхливи са отпратени в Сърбия. До наближаването на зимата остават да действат само 6 отбрани хайдути – тримата войводи, Сава от с.Дойкинци, Димитър от Велес и Велко от видинското село Турчин. В този състав четата вече се ръководи от Панайот Хитов, а Коста войвода е знаменосец, съгласно уговорката от преди тръгването им. След известно време се завръщат в района на Пирот и с.Дойкинци за да отмъстят за убития си другар Никола. Успяват да убият двама османски турци и да ранят един от потерята на Бели Мехмед бюлюкбаши, но самият той избягва отмъщението. Прехвърлят се северно от билото на Чипровска Стара планина. Районът е удобен и познат. Имат подкрепата от местни хора, така че до наближаването на зимата нямат особени трудности с укриването от потерите и набавянето на хляб. Един път преследват османци от с. Сеймен между селата Копиловци и Главановци. Изпреварват ги по пряка пътека и ги чакат на пусия при местообитанието на берковските биволи.
Коста се заканва: “…горе на мочурите. Там им е мястото да ги избием до един”, обаче жертвите им успяват да избягат. През тази година обикалят още много села, като достигат чак до р.Дунав. Преди настъпването на зимата четата се завръща в Сърбия през Връшка чука. Сава и Велко отиват да се укрият при свои приятели в сръбски села. Другите четрима влизат в гр. Зайчар. Там ги чака поредната изненада от страна на сръбските власти – управителят Димитракиевич ги задържа за 40 дни по заповед от Белград. Сърбия се старае да спазва условията за примирие с Турция, опасявайки се от нов конфликт.
На Панайот Хитов и Димитър са издадени паспорти за вътрешността на Сърбия – гр. Чачак, за да са далеч от границата. За Коста и Петър пристига известие от Белград, че е заповядано да бъдат предадени на Османската империя, защото многократно са преминавали границата, където вършели своята хайдушка дейност, след което пак се връщали.
Жителите на Зайчар, като разбират за това, се застъпват за двамата войводи, които винаги при нужда се биели на страната на Сърбия срещу Османската империя.
Пращат на 4-5 пъти телеграми до Белград, но напразно. Сръбските власти не желаят да дразнят империята. Не за първи път са правили такива демонстративни арестувания на двамата войводи и другарите им. Дори един път княжеският началник Юца Наумович ги навързал всичките хайдути – повече от 25 души и ги прекарал демонстративно пред османските караули, за да ги видят. Но тогава, заради тази си постъпка, той изгубил работата си за 2-3 години. Сега ситуацията изглежда далеч по-сериозна и неясна. Но скоро се разбира каква е целта.
Цвятко – пандурин, родом от Белоградчик, им казва да не се боят – нищо няма да се случи. Всичко това се прави само за показ пред османците. Самият Цвятко е определен да ги води и да им ги предаде. Тайно обаче му е казано: след като се отдалечат, да им даде оръжието и да ги пусне. Заявил, че дори и да му е заповядано, то той по-скоро би избягал с тях хайдутин, камо ли да ги предаде.
По-късно П.Хитов и Димитър тръгват за гр.Чачак. По пътя ги пресреща войводата Иван Кулин, пристигнал специално да ги изпрати. Той също потвърждава, че знае за Коста и Петър и че Цвятко пандуринът ще ги пусне.
През следващите години има малко сведения за съдбата на Коста, но е известно, че продължава да води група.
Според народните предания Георги Раковски влязъл със своите разбойници в България не за да я освобождава, а за да изрови и премести хайдушките иманета със съкровища.
поп Груйо
с кръст и меч
Сред хайдутите и войводите има много свещеници – поп Харитон, поп Никола Троянов (Поп Сокол) и поп Груйо Тренчов като главатари на въстаническото движение. Една от най-запомнящите се фигури на въстанието в Средногорието е именно поп Груйо – наричан и останал в народната памет като поп Груйо Бански.
Като трето момче в семейството на Тренчо и Стана, през 1836 г. се ражда Григор, наричан от всички Груйо – име, което му остава за цял живот. Малкото момче израства с грижите на баба си Нена, която го “възпитава” в непримирим български дух. Това често си проличава в случаи, в които младокът дръзвал да се подиграва на преминаващи през селото мюсюлмани, след което баба му се застъпва за него.
Важен момент в живота на свещеника е срещата му с Васил Левски, който посещава Баня при обиколките си. Поп Груйо става член на комитета в родното си село и посвещава живота си на делото да разпространява християнството – с кръст и меч. След смъртта на Левски комитетът не е активен чак до февруари 1876 г., когато на 8 февруари Бенковски посещава с.Баня, за да основе нов комитет. За негов председател единодушно е избран поп Груйо, а 18-годишна дъщеря Димитра се заканва да хване жив местния полицейски чиновник Ахмед ага. Свещеникът става един от близките съратници на Бенковски. Къщата му се превръща в място за срещи на комитети, а дъщерите му започват да подготвят фишеци за бъдещото въстание. На 25 март свещеникът заклева панагюрци, а на 31 март поп Груйо подвежда под клетва мъжете в село Мечка, които след негова пламенна реч до един се заклеват да служат на християнското дело.
„Щом се появиха емблемите на християнското величие пред лицето на депутатите, Бенковски и другите апостоли наведоха саблите си надолу в земята и клюмнаха глави в знак на благоговение и страхопочитание към божествената служба. Колкото и да бях уверен, че измежду апостолите нямаше хора със строга набожност, в тоя случай обаче съм готов да засвидетелствувам, че те благоговееха с чисто сърце, без никакво лицемерие и фарисейство.“
„Хайдушкият порив“ за „свобода и справедливост“ е обезсмъртен в българската литература и изкуство – от пламенните стихове на Добри Чинтулов и Христо Ботев, също и от Николай Хайтов с „Козият рог“.
Ако хайдушките групировки са имали координация на действието биха постигнали по-голям успех. За разлика от тях техните наследници – партизаните и наследниците им от БКП уви – успех имат.
Според изследването може да заключим, че разбойниците-хайдути и техните главатари са хора извън закона, които като неограничени господари на гората, които решават чрез омраза, подплатена от християнството с куршум и нож всичките си проблеми, за които моралните задръжки и нравствените норми не са от съществено значение.
„Да не мислите, че дойдох да донеса мир на земята, не дойдох да донеса мир, а меч.” (Матей, 10:34).
