Католически нацизъм VS. Православен комунизъм
Да не мислите, че дойдох да донеса мир на земята; не дойдох да донеса мир, а меч. Защото дойдох да разлъча човек от баща му, дъщеря – от майка ѝ; и снаха – от свекърва ѝ; и неприятели на човека ще бъдат домашните му. Който обича баща или майка повече от Мен, не е достоен за Мен; и който обича син или дъщеря повече от Мен, не е достоен за Мен; и който не вземе кръста си и Ме следва, не е достоен за Мен. Който намери живота си, ще го изгуби, и който изгуби живота си заради Мен, ще го намери. (Матей 10:34-39)
Император Карл Велики
Да започнем нашето изследване с тъмните години на VIII век, когато се ражда бъдещият император на франките Карл Велики – първият император на Свещената римска империя. Още дете, Карл е обявен от баща си за наследник на трона – церемонията по помазването му е проведена, когато е едва на 12 годишен.
По време на управлението си Карл Велики предприема 53 военни похода, а 27 от кампаниите ръководи лично. Най-продължителните войни, които води – Саксонските, се проточват цели 30 години. В резултат на тях Саксония окончателно влиза в състава на римската империята. През 788 година към империята е “присъединена” Бавария: Херцогът на Бавария Тасилон III се предава. Между 789 и 806 година Карл Велики воюва по източните граници на империята; между 791-799 година – с аварите.
Със завоеванията си Карл създава Свещената Римска империя. На 25 декември 800 година (“Рождество”) папа Лъв III го провъзгласява за император на Свещената Римска империя и го коронова. Още приживе към името му е добавено нарицателното Велики. Става основател на династията на Каролингите.
Успешните му походи и завоевания значително увеличават територията на кралството на франките. Грижата за управлението на държавата винаги стои във фокуса на вниманието на Карл, Той търси начини да заздрави държавното устройство, да усилии армиите си и да гарантира сигурността по границите. Едновременно с това полага усилия за подобряване живота на поданиците си – както материално, така и “духовно”.
Карл Велики покровителства науките и учените хора. Строи много манастири и училища към тях. По негова заповед се заселват нови, некултивирани до момента територии. Със заграбеното при завоеванията се строят градове, дворци, манастири и църкви, като с тези действия оказва изключително силно влияние по разпространение на християнството в държавата. Покровителства духовенството и намалява данъка върху църковните имоти и служители на десятък. Въпреки че е в много добрите си вазимоотнпшения с папата, Карл запазва за себе си властта в управлението на църквата в империята, като негово е правото да назначава епископи и абати, да свиква църковни събори и да отсъжда в споровете, касаещи църковните дела.
Съвременните историци определят Карл Велики не само като създател на френските и германските монархии, но и като Pater Europae („Бащата на Европа“).
Монасите воини - рицарите тамплиери
Тамплиери (“рицарите на храма”) е названието на един от християнските военни ордени, възникнали вследствие на Първия кръстоносен поход. Смята се, че е възникнал в периода между 1118 и 1121 година. Той най-вероятно е основан от бургундския рицар Хюго Пайен и 7 други френски рицари. Целите на ордена са поддържането на новото кралство Ерусалим, разпространението и поддържането на християнството, както и безопасността на християнските поклонници, посещаващи Светите места.
Кралят на Ерусалим Балдуин Втори дава на рицарите помещение, което се намира под неговия дворец, построен на мястото на древноюдейския храм на Соломон. Рицарите се обединяват в орден под името “Бедните рицари на Исус от Соломоновия храм”. Орденът е познат повече под другото си име – рицари тамплиери или храмовници, произхождащо от първоначалната им резиденция в Храма (Temple). С течение на времето орденът се превръща в мощна икономическа и политическа структура, оказваща значително влияние над коронованите глави в средновековна Европа.
Тамплиерският орден е добре организиран и бързо се превръща във водеща сила в международната политика в периода на Кръстоносните походи. Осигурени са с няколко извънредни папски були, които им позволяват да събират данъци от земите под техен контрол, което засилва тяхното влияние. От 1139 година орденът е под директно подчинение на папата. Към края на XII век тамплиерите разширяват задачите на ордена с банкерство, като въвеждат система за изпращане на пари и ценности към Ерусалим, както и система за даване на заеми. Славят се с добра счетоводна организация и създаването на чеково разплащане, напомнящо на днешните банкноти.
През XII в. рицарите тамплиери полагат основите на нова монашеска структура и за кратко време поемат контрола над земите на Латинската империя. Рицарите се занимават с всичко, което носи печалба – охраняват поклонници, дават заеми, преговарят с мюсюлманите.
Тамплиерите притежават земи, къщи, замъци, голямо движимо и недвижимо имущество, злато. През 1192 г. те купуват от английския крал Ричард I остров Кипър за 100 000 византиона – сума, която е немислима за времето си. Орденът си създава собствен флот и се сдобива с монопол върху плаванията по Средиземно море. Тамплиерите имат и своя банка. Построяват многобройни големи катедрали, както и по-малки църкви. В края на XIII в. доходите на ордена във Франция надвишават няколко пъти доходите на кралската хазна.
Тевтонският орден е основан от тамплиерите и е под тяхно покровителство и закрила. След разпадането на Ордена на тамплиерите много от тамплиерите се присъединяват към вече могъщия и властен орден на монасите тевтонци.
Филип IV Хубави убеждава папа Климент V да забрани ордена. След разгрома на Ордена на тамплиерите останалите живи негови последователи емигрират в Шотландия и поставят началото на съвременното масонство.
Тамплиери (“рицарите на храма”) е названието на един от християнските военни ордени, възникнали вследствие на Първия кръстоносен поход. Смята се, че е възникнал в периода между 1118 и 1121 година. Той най-вероятно е основан от бургундския рицар Хюго Пайен и 7 други френски рицари. Целите на ордена са поддържането на новото кралство Ерусалим, разпространението и поддържането на християнството, както и безопасността на християнските поклонници, посещаващи Светите места.
Кралят на Ерусалим Балдуин Втори дава на рицарите помещение, което се намира под неговия дворец, построен на мястото на древноюдейския храм на Соломон. Рицарите се обединяват в орден под името “Бедните рицари на Исус от Соломоновия храм”. Орденът е познат повече под другото си име – рицари тамплиери или храмовници, произхождащо от първоначалната им резиденция в Храма (Temple). С течение на времето орденът се превръща в мощна икономическа и политическа структура, оказваща значително влияние над коронованите глави в средновековна Европа.
Тамплиерският орден е добре организиран и бързо се превръща във водеща сила в международната политика в периода на Кръстоносните походи. Осигурени са с няколко извънредни папски були, които им позволяват да събират данъци от земите под техен контрол, което засилва тяхното влияние. От 1139 година орденът е под директно подчинение на папата. Към края на XII век тамплиерите разширяват задачите на ордена с банкерство, като въвеждат система за изпращане на пари и ценности към Ерусалим, както и система за даване на заеми. Славят се с добра счетоводна организация и създаването на чеково разплащане, напомнящо на днешните банкноти.
През XII в. рицарите тамплиери полагат основите на нова монашеска структура и за кратко време поемат контрола над земите на Латинската империя. Рицарите се занимават с всичко, което носи печалба – охраняват поклонници, дават заеми, преговарят с мюсюлманите.
Тамплиерите притежават земи, къщи, замъци, голямо движимо и недвижимо имущество, злато. През 1192 г. те купуват от английския крал Ричард I остров Кипър за 100 000 византиона – сума, която е немислима за времето си. Орденът си създава собствен флот и се сдобива с монопол върху плаванията по Средиземно море. Тамплиерите имат и своя банка. Построяват многобройни големи катедрали, както и по-малки църкви. В края на XIII в. доходите на ордена във Франция надвишават няколко пъти доходите на кралската хазна.
Тевтонският орден е основан от тамплиерите и е под тяхно покровителство и закрила. След разпадането на Ордена на тамплиерите много от тамплиерите се присъединяват към вече могъщия и властен орден на монасите тевтонци.
Филип IV Хубави убеждава папа Климент V да забрани ордена. След разгрома на Ордена на тамплиерите останалите живи негови последователи емигрират в Шотландия и поставят началото на съвременното масонство.
Хитлер и Мусолини - продължители на делото на инквизицията
Адолф Хитлер е не само благосклонен към Ватикана, но счита себе си за последовател и приемник на католическата църква и йезуитите. Още млад той посещава една католическа църква в град Линц, Австрия. В украсата на църквата той вижда пречупен кръст, който му прави толкова силно впечатление, че по-късно го прави емблема на своята партия.
В своята книга “Моята борба” Хитлер дава ясно да се разбере, че се възхищава от тактиката на йезуитите и я използва в своята партия:
“Най-много съм научил от йезуитите… Светът никога не е познавал нещо толкова възхитително, колкото йерархичната структура на католическата църква. Много неща от йезуитите аз използвах в нашата партия.”
(Адолф Хитлер, “Моята борба”, стр. 478)
Фюрерът се възхищава от методите на католическата инквизиция, която няколко века преди него избива стотици хиляди евреи в Испания и други страни. Вдъхновен от нейното “велико дело”, той решава да стане неин приемник. През 1934 г, на срещата с епископ Лудвиг Мюлер, Адолф Хитлер заявява:
“Що се отнася до евреите, аз просто продължавам тази политика, която католическата църква провежда вече 500 години, като смята евреите за опасни и ги затваря в гета.”
Симпатиите на Хитлер към католицизма и неговите най-верни привърженици – йезуитите – го вдъхновяват и за организирането на щурмовите отряди на смъртта, наречени “СС”, което Адолф Хитлер възлага на Хайнрих Химлер. Началникът на немското контраразузнаване Валтер Шеленберг разказва:
“Химлер основа СС-организацията съгласно принципите на йезуитския орден. Неговите правила и духовни упражнения, предписани от Игнаций Лойола, бяха модел, който Химлер се опита дословно да прекопира. Титлата “върховен вожд”, която носи Химлер, е еквивалентна на йезуитската титла “генерал”, а цялата структура е близко подобие на йерархията на католическата църква.”
Наред с фюрера, неговият заместник Франц фон Папен, който води преговорите за конкордата, не остава назад в своите възхвали на папството. В официозът на нацистката партия и най-влиятелен вестник в Германия “Фолкишер беобахтер” от 14 януари 1934 г. Франц фон Папен пише:
“Третият райх е първата сила, която не само признава, но и прилага на практика висшите принципи на папството.”
Огромните симпатии на Хитлер към католицизма бързо го довеждат до идеята за договор с Ватикана. В първите години на неговото управление хиляди християни, католически свещеници и епископи, започват борба против нацизма. Фашисткото правителство започва масови преследвания на католици и изпраща своите противници в концлагерите на смъртта, ала симпатиите на фюрера към католицизма не се променят и в навечерието на войната той прекратява всякакви преследвания на католици.
Братът на Еудженио – Франческо Пачели – също не изневерява на фамилията си, посветена в служба на папството. От името на тогавашния папа Пий XI, той преговаря с Мусолини и достига до подписването на конкордат, който е част от по-голямо съглашение – Латеранския договор, с който дава право на папата да образува самостоятелна държава Ватикана в рамките на град Рим. В замяна на това Мусолини има изискване да се разпусне Италианската католическа народна партия. Папа Пий XI ненавижда тази партия, поради това, че не може да я контролира. В резултат на това, католиците от народната партия се принуждават да се прехвърлят към Фашистката партия, с което контролът над християнството в Италия е напълно завзет. С това обстоятелство вратите за еднолична диктаторска власт на нацисткия главорез Мусолини са широко отворени.
Адолф Хитлер забелязва хитрата тактика на Мусолини и решава по същия начин да отстрани конкуренцията на Германската католическа партия. Той е убеден, че неговото дело може да успее само ако тази партия бъде отстранена от политическата сцена. Това убеждение не е без основание. В началото на 30-те години на XX век епископите в католическата партия водят активна кампания против “национал-социализма” – идеологията на фашистите. Усетили, че губят контрола и влиянието си, те дори не допускат нацистите до службите в църквите и заявяват във вестниците, че нацизмът е противен на християнството. Мюнхенският католически вестник “Правият път” по това време пише:
“Адолф Хитлер проповядва закона на лъжите. Всички, които станахте жертви на измамите на този човек, обсебен от деспотизъм, събудете се!”
След като идва на власт през 1933 г, Хитлер започва преговори с Пачели за конкордата. Преговорите продължават шест месеца, през което време Хитлер отделя време за работа върху този договор повече от колкото за всички останали въпроси на външната политика по време на цялото му управление. В резултат на преговорите Пачели нарежда на Каас да разпусне католическата партията. Нацистите остават единствената политическа сила в Германия. Останали извън католическата партия, милиони католици се присъединяват към нацистката партия, разбирайки, че тя има подкрепата на папата.
Първите жертви на Хитлер се оказват евреите. В протоколите от кабинета му четем, че на 14 юли 1933 г, веднага след като слага подписа си под конкордата, фюрерът заявява, че конкордатът създава атмосфера на доверие, която е “особено важна за борбата срещу световното еврейство”. Той заявява, че католическата църква публично е дала своята благословия за политиката на национал-социализма, включително и отношението ѝ към евреите. По настояване на Ватикана, католиците в Германия престават публично да протестират срещу нацистите. Издадена е заповед всички оплаквания от католици срещу нацистите да бъдат изпращани до Пачели.
Конкордатът незабавно въвежда немската католическа църква в сътрудничество с нацистите. Католическите епископи влизат в комисиите по удостоверяване на произхода, които имат за цел да направят списък на всички евреи в Германия. По този начин, милиони невинни хора са белязани за изпращане в лагерите на смъртта.
Папата организира прием за рождения ден на Хитлер.
През 1939 г Пий XI умира и на негово място е избран за папа 63-годишния Пачели. Много скоро след избирането си той провежда съдбоносна среща с немските кардинали. В началото на срещата той иска съвет от тях как да започне едно свое писмо до Хитлер: дали с думите “До славния хер Адолф Хитлер”, или “До най-славния хер Адолф Хитлер”. След това той съобщава на кардиналите, че неговият предшественик Пий XI е искал да премахне папското посолство в Берлин. Да се поддържа такова посолство в Берлин, е казал Пий XI, “е против нашето достойнство”. Пачели заявява, че Пий XI е сбъркал, и че той ще поддържа добри дипломатически отношения с Хитлер.
Един месец след срещата с кардиналите, Пачели нарежда на своя посланик в Берлин – архиепископ Цезар Орсениго – да организира тържествен прием в чест на 50-тия рожден ден на фюрера. Поздравленията от немските католически епископи до Хитлер по повод рождения му ден стават ежегодна традиция и продължават до краят на фашистка Германия.
С коледното си послание от 24 декември 1942 г. папа Пий XII казва:
“Човечеството дължи това обещание на тези стотици хиляди хора, които без никаква вина, понякога само по причина на тяхната националност и раса, са белязани за смърт или постепенно унищожение.”
С него той публично декларира, че знае за изтребването на евреите. За нацистите той не казва нито дума. Английският изследовател Джон Корнуел отбелязва в своята книга “Хитлеристкия папа”:
“Хитлер едва ли би могъл да мечтае за по-мъглява и безвредна реакция на ‘заместника на Божия Син’ по отношение на най-голямото избиване на невинни хора в историята на човечеството.”
Докато спрямо нацистите папата мълчи, то той не пропуска в коледното си послание да заеме съвсем ясна и категорична позиция по отношение на социализма:
“Винаги водена от религиозни подбуди, църквата е осъждала различните форми на марксистки социализъм; осъжда ги и сега…”
Пачели е страстен привърженик на обявения от Хитлер кръстоносен поход срещу комунизма. Това се вижда в края на посланието, когато папата насърчава воюващите на страната на нацистка Германия, като ги нарича “доброволни кръстоносци” срещу Русия – единствената страна, в която политическият режим отрича “Бога”:
“О, доброволни кръстоносци на новото, благородно общество, бъдете достойни за новия зов за морално и християнско възраждане, обявете война на тъмнината, произтичаща от отричането на Бога…”
(Папа Пий XII, Коледно послание от 1942г.)
В началото на XXI век американското правителство разсекрети известния доклад на американското военно разузнаване от 15 май 1947 г, разкриващ ролята на Ватикана за укриването на голям брой нацистки военнопрестъпници от най-висок ранг. В доклада се споменават: Анте Павелич – фашисткият диктатор на Хърватско, Франц Щангл – коменданта на концлагера Треблинка, Едуард Рошман – “касапина на Рига”, Клаус Барби – “касапина на Лион”, генерала от СС Валтер Рауф – създател на подвижните газови камери, наречени “душегубки”, Адолф Айхман – архитекта на холокоста, и десетки хиляди други военопрестъпници.
Папа Йоан-Павел II обявява нацистите за “светии”.
На 3 октомври 1998 г., на голяма служба на открито в Хърватско, папа Йоан-Павел II канонизира кардинал Алоис Степинак за “светия”. Преди това той декларира, че Степинак е бил “мъченик”. Комисията по обявяването му за “светия” твърди, че отначало Степинак е поддържал нацисткия режим, но в последствие си бил променил позицията и бил създал организация за спасяване на евреи. Обаче, както твърди и комисията от еврейски и католически учени, никой не е представял каквото и да било доказателство, че Степинак наистина е организирал такава мрежа.
С тази церемония управителите на католическата църква официално признават за “светия” най-верния помощник на нацистките палачи в Хърватия, благословил избиването на над 850 000 невинни.
На 1 март 2002 г. Ватикана съобщава, че е напреднала в процедурата за това, папа Пий XII да бъде обявен за “светия” в края на 2002 г. Това решение на Ватикана не означава нищо друго, освен официално признание, че папството и днес се счита за приятел на нацистката машина на смъртта, поставила си за цел унищожението на милиони невинни.
Адолф Хитлер е не само благосклонен към Ватикана, но счита себе си за последовател и приемник на католическата църква и йезуитите. Още млад той посещава една католическа църква в град Линц, Австрия. В украсата на църквата той вижда пречупен кръст, който му прави толкова силно впечатление, че по-късно го прави емблема на своята партия.
В своята книга “Моята борба” Хитлер дава ясно да се разбере, че се възхищава от тактиката на йезуитите и я използва в своята партия:
“Най-много съм научил от йезуитите… Светът никога не е познавал нещо толкова възхитително, колкото йерархичната структура на католическата църква. Много неща от йезуитите аз използвах в нашата партия.”
(Адолф Хитлер, “Моята борба”, стр. 478)
Фюрерът се възхищава от методите на католическата инквизиция, която няколко века преди него избива стотици хиляди евреи в Испания и други страни. Вдъхновен от нейното “велико дело”, той решава да стане неин приемник. През 1934 г, на срещата с епископ Лудвиг Мюлер, Адолф Хитлер заявява:
“Що се отнася до евреите, аз просто продължавам тази политика, която католическата църква провежда вече 500 години, като смята евреите за опасни и ги затваря в гета.”
Симпатиите на Хитлер към католицизма и неговите най-верни привърженици – йезуитите – го вдъхновяват и за организирането на щурмовите отряди на смъртта, наречени “СС”, което Адолф Хитлер възлага на Хайнрих Химлер. Началникът на немското контраразузнаване Валтер Шеленберг разказва:
“Химлер основа СС-организацията съгласно принципите на йезуитския орден. Неговите правила и духовни упражнения, предписани от Игнаций Лойола, бяха модел, който Химлер се опита дословно да прекопира. Титлата “върховен вожд”, която носи Химлер, е еквивалентна на йезуитската титла “генерал”, а цялата структура е близко подобие на йерархията на католическата църква.”
Наред с фюрера, неговият заместник Франц фон Папен, който води преговорите за конкордата, не остава назад в своите възхвали на папството. В официозът на нацистката партия и най-влиятелен вестник в Германия “Фолкишер беобахтер” от 14 януари 1934 г. Франц фон Папен пише:
“Третият райх е първата сила, която не само признава, но и прилага на практика висшите принципи на папството.”
Огромните симпатии на Хитлер към католицизма бързо го довеждат до идеята за договор с Ватикана. В първите години на неговото управление хиляди християни, католически свещеници и епископи, започват борба против нацизма. Фашисткото правителство започва масови преследвания на католици и изпраща своите противници в концлагерите на смъртта, ала симпатиите на фюрера към католицизма не се променят и в навечерието на войната той прекратява всякакви преследвания на католици.
Братът на Еудженио – Франческо Пачели – също не изневерява на фамилията си, посветена в служба на папството. От името на тогавашния папа Пий XI, той преговаря с Мусолини и достига до подписването на конкордат, който е част от по-голямо съглашение – Латеранския договор, с който дава право на папата да образува самостоятелна държава Ватикана в рамките на град Рим. В замяна на това Мусолини има изискване да се разпусне Италианската католическа народна партия. Папа Пий XI ненавижда тази партия, поради това, че не може да я контролира. В резултат на това, католиците от народната партия се принуждават да се прехвърлят към Фашистката партия, с което контролът над християнството в Италия е напълно завзет. С това обстоятелство вратите за еднолична диктаторска власт на нацисткия главорез Мусолини са широко отворени.
Адолф Хитлер забелязва хитрата тактика на Мусолини и решава по същия начин да отстрани конкуренцията на Германската католическа партия. Той е убеден, че неговото дело може да успее само ако тази партия бъде отстранена от политическата сцена. Това убеждение не е без основание. В началото на 30-те години на XX век епископите в католическата партия водят активна кампания против “национал-социализма” – идеологията на фашистите. Усетили, че губят контрола и влиянието си, те дори не допускат нацистите до службите в църквите и заявяват във вестниците, че нацизмът е противен на християнството. Мюнхенският католически вестник “Правият път” по това време пише:
“Адолф Хитлер проповядва закона на лъжите. Всички, които станахте жертви на измамите на този човек, обсебен от деспотизъм, събудете се!”
След като идва на власт през 1933 г, Хитлер започва преговори с Пачели за конкордата. Преговорите продължават шест месеца, през което време Хитлер отделя време за работа върху този договор повече от колкото за всички останали въпроси на външната политика по време на цялото му управление. В резултат на преговорите Пачели нарежда на Каас да разпусне католическата партията. Нацистите остават единствената политическа сила в Германия. Останали извън католическата партия, милиони католици се присъединяват към нацистката партия, разбирайки, че тя има подкрепата на папата.
Първите жертви на Хитлер се оказват евреите. В протоколите от кабинета му четем, че на 14 юли 1933 г, веднага след като слага подписа си под конкордата, фюрерът заявява, че конкордатът създава атмосфера на доверие, която е “особено важна за борбата срещу световното еврейство”. Той заявява, че католическата църква публично е дала своята благословия за политиката на национал-социализма, включително и отношението ѝ към евреите. По настояване на Ватикана, католиците в Германия престават публично да протестират срещу нацистите. Издадена е заповед всички оплаквания от католици срещу нацистите да бъдат изпращани до Пачели.
Конкордатът незабавно въвежда немската католическа църква в сътрудничество с нацистите. Католическите епископи влизат в комисиите по удостоверяване на произхода, които имат за цел да направят списък на всички евреи в Германия. По този начин, милиони невинни хора са белязани за изпращане в лагерите на смъртта.
Папата организира прием за рождения ден на Хитлер.
През 1939 г Пий XI умира и на негово място е избран за папа 63-годишния Пачели. Много скоро след избирането си той провежда съдбоносна среща с немските кардинали. В началото на срещата той иска съвет от тях как да започне едно свое писмо до Хитлер: дали с думите “До славния хер Адолф Хитлер”, или “До най-славния хер Адолф Хитлер”. След това той съобщава на кардиналите, че неговият предшественик Пий XI е искал да премахне папското посолство в Берлин. Да се поддържа такова посолство в Берлин, е казал Пий XI, “е против нашето достойнство”. Пачели заявява, че Пий XI е сбъркал, и че той ще поддържа добри дипломатически отношения с Хитлер.
Един месец след срещата с кардиналите, Пачели нарежда на своя посланик в Берлин – архиепископ Цезар Орсениго – да организира тържествен прием в чест на 50-тия рожден ден на фюрера. Поздравленията от немските католически епископи до Хитлер по повод рождения му ден стават ежегодна традиция и продължават до краят на фашистка Германия.
С коледното си послание от 24 декември 1942 г. папа Пий XII казва:
“Човечеството дължи това обещание на тези стотици хиляди хора, които без никаква вина, понякога само по причина на тяхната националност и раса, са белязани за смърт или постепенно унищожение.”
С него той публично декларира, че знае за изтребването на евреите. За нацистите той не казва нито дума. Английският изследовател Джон Корнуел отбелязва в своята книга “Хитлеристкия папа”:
“Хитлер едва ли би могъл да мечтае за по-мъглява и безвредна реакция на ‘заместника на Божия Син’ по отношение на най-голямото избиване на невинни хора в историята на човечеството.”
Докато спрямо нацистите папата мълчи, то той не пропуска в коледното си послание да заеме съвсем ясна и категорична позиция по отношение на социализма:
“Винаги водена от религиозни подбуди, църквата е осъждала различните форми на марксистки социализъм; осъжда ги и сега…”
Пачели е страстен привърженик на обявения от Хитлер кръстоносен поход срещу комунизма. Това се вижда в края на посланието, когато папата насърчава воюващите на страната на нацистка Германия, като ги нарича “доброволни кръстоносци” срещу Русия – единствената страна, в която политическият режим отрича “Бога”:
“О, доброволни кръстоносци на новото, благородно общество, бъдете достойни за новия зов за морално и християнско възраждане, обявете война на тъмнината, произтичаща от отричането на Бога…”
(Папа Пий XII, Коледно послание от 1942г.)
В началото на XXI век американското правителство разсекрети известния доклад на американското военно разузнаване от 15 май 1947 г, разкриващ ролята на Ватикана за укриването на голям брой нацистки военнопрестъпници от най-висок ранг. В доклада се споменават: Анте Павелич – фашисткият диктатор на Хърватско, Франц Щангл – коменданта на концлагера Треблинка, Едуард Рошман – “касапина на Рига”, Клаус Барби – “касапина на Лион”, генерала от СС Валтер Рауф – създател на подвижните газови камери, наречени “душегубки”, Адолф Айхман – архитекта на холокоста, и десетки хиляди други военопрестъпници.
Папа Йоан-Павел II обявява нацистите за “светии”.
На 3 октомври 1998 г., на голяма служба на открито в Хърватско, папа Йоан-Павел II канонизира кардинал Алоис Степинак за “светия”. Преди това той декларира, че Степинак е бил “мъченик”. Комисията по обявяването му за “светия” твърди, че отначало Степинак е поддържал нацисткия режим, но в последствие си бил променил позицията и бил създал организация за спасяване на евреи. Обаче, както твърди и комисията от еврейски и католически учени, никой не е представял каквото и да било доказателство, че Степинак наистина е организирал такава мрежа.
С тази церемония управителите на католическата църква официално признават за “светия” най-верния помощник на нацистките палачи в Хърватия, благословил избиването на над 850 000 невинни.
На 1 март 2002 г. Ватикана съобщава, че е напреднала в процедурата за това, папа Пий XII да бъде обявен за “светия” в края на 2002 г. Това решение на Ватикана не означава нищо друго, освен официално признание, че папството и днес се счита за приятел на нацистката машина на смъртта, поставила си за цел унищожението на милиони невинни.
Феликс Дзержински
Феликс Едмундович Дзержински е съветски комунист, революционер и държавник от полски произход.
Той е основател и пръв председател на Всеруската извънредна комисия за борба с контрареволюцията и саботажа при правителството на Съветска Русия – болшевишката тайна полиция с първоначално име Всерусийска извънредна комисия (ВЧК), по-известна само като ЧК (Всероссийская чрезвычайная комиссия по борьбе с контрреволюцией и саботажем при СНК РСФСР), предшественичка на бъдещия Комитет за държавна сигурност на СССР (по-известен като КГБ).
Гербът “Сулима” е полски благороден герб с германски произход, използван от 279 фамилии, една от които е тази на Дзержински. Според хералдиката от този герб произлиза днешното знаме на полша – червено и бяло. Върху щит, разполовен в златно и червено, черен летящ орел расте в злато и три скъпоценни четириъгълни камъка, подредени в триъгълник, на ален фон. В гребена е царска корона със скъпоценни камъни и християнски кръстове, като в нея е същият орел като в щитния. Този герб през 935 г. е донесен в Полша от Германия, където е принадлежал на графовете Солим, които притежават Браунфелс, Минценберг и Зонневалд. В къщата-музей на Е. Дзержински в бившето имение Дзержиново, Ивенецки окръг, Минска област на Република Беларус, има родословно дърво на семейство Дзержински, проследено от музейните служители до средата на XVII век. Това е доста стар благороден род имащ родословни връзки с много, преди всичко полски и беларуски, фамилии, което се потвърждава от герба на семейството – Сулима, към който принадлежи. Имайте предвид, че фамилното име Дзержански (Dzierżański) е споменато в Armorial Katspra Nesetsky [Каспер Несиецки е полски хералдист, йезуит (31 декември 1682 – 9 юли 1744)]. По-късно тази фамилия се превръща в Дзержински. Този герб, заедно с документи, потвърждаващи собствеността на крепостните селяни, се използва от средата на XVIII век като доказателство за полския благороден произход.
Полякът Станислав Дзержински с право се счита за документиран основател на рода в момента. Неговият син е Николай Дзержински (починал 1703 г.), за когото е известно, че той вече е с ранг на капитан на кавалерията (получил патент от полския крал Ян Казимир на 11 април 1663 г.). Той закупил през 1866 г. от продажбата на крепостта на чеха Burdo (Burba) в провинция Крож (Кражяй) на княжеството Самогит, недвижимия имот Спитц (Спитз) с десет крепостни селяни.
Самогитското княжество през този период е включено като автономно образувание във Великото херцогство Литва, Русия и Самогития, а след това и в Полско-литовската държава.
Териториално княжеството се намирало в земите на западната част на съвременна Литва. Селището Крож (сега гр. Кражай на окръг Келме в Литва) вече има дълга история по това време, включително предхристиянски жертвоприношения на литовската богиня на лова Медиойм (Медейна), присъединяването към Ливонския орден и завръщане обратно към литовските земи.
По нататък рода се разраства, като успоредно с това се разраства и благосъстоянието му.
През двадесети век фамилията вече притежава област, наречена на рода – Дзержиново, който е бил териториално част от Полската република (след неговото формиране), който се появява на полските карти под името Оземблово. По-късно, след обединението на източните и западните територии на Беларус, което последва през 1939 г., Оземблово отново връща името Дзержиново, което все още носи и до днес.
През XIX-ти век Оземлово е било малък имот с общо 180 хектара, включително имението. Фамилията на Оземловски e принадлежала на много известни и древни потомци на полското благородническо семейство. Впоследствие един от Оземловски става сътрудник на Феликс Дзержински в чекистката служба. (Чекисти са първоначално служители на ЧК (Всеруска извънредна комисия за борба с контрареволюцията и саботажа), след това неговите наследнически организации, т.е. служител на органите на държавната сигурност: органите на ГПУ на НКВД на РСФСР).
Дзержински е изключително религиозен в детско-юношеската си възраст и дори се е готвел да стане свещеник.
„Докато бях в гимназията до 6-ти клас, бях много религиозен, дори планирах да вляза в римокатолическата богословска семинария. Майка и един свещеник ме разубедиха от това. Заради религиозната практика дори имах кавги с по-големия си брат. Тъй като бях в 4 клас, ги принудих да се молят на Бог. Когато като ученик моят по-голям брат дойде за празниците и ме попита, как си представям моя Бог? Отговорих му: ‘Бог е в сърцето.’ И той каза: „Ако някога стигна до заключението, че няма Бог, ще тегля един куршум в главата”.
По-голямата му сестра, Ядуиг, свидетелства:
„Той много обичаше Христос … Заветите на Христос бяха дълбоко вкоренени в сърцето му … През 1893 г. Феликс искаше да премине от гимназията към Божията семинария, за да стане свещеник в бъдеще, но учителят му по Божи Закон в гимназията, свещеникът Ясински, го разубеди от тази мисъл, тъй като Феликс беше твърде весел и флиртуващ, грижеше се за учениците в гимназията и те се влюбваха в него… ”
Феликс Едмундович Дзержински е съветски комунист, революционер и държавник от полски произход.
Той е основател и пръв председател на Всеруската извънредна комисия за борба с контрареволюцията и саботажа при правителството на Съветска Русия – болшевишката тайна полиция с първоначално име Всерусийска извънредна комисия (ВЧК), по-известна само като ЧК (Всероссийская чрезвычайная комиссия по борьбе с контрреволюцией и саботажем при СНК РСФСР), предшественичка на бъдещия Комитет за държавна сигурност на СССР (по-известен като КГБ).
Гербът “Сулима” е полски благороден герб с германски произход, използван от 279 фамилии, една от които е тази на Дзержински. Според хералдиката от този герб произлиза днешното знаме на полша – червено и бяло. Върху щит, разполовен в златно и червено, черен летящ орел расте в злато и три скъпоценни четириъгълни камъка, подредени в триъгълник, на ален фон. В гребена е царска корона със скъпоценни камъни и християнски кръстове, като в нея е същият орел като в щитния. Този герб през 935 г. е донесен в Полша от Германия, където е принадлежал на графовете Солим, които притежават Браунфелс, Минценберг и Зонневалд. В къщата-музей на Е. Дзержински в бившето имение Дзержиново, Ивенецки окръг, Минска област на Република Беларус, има родословно дърво на семейство Дзержински, проследено от музейните служители до средата на XVII век. Това е доста стар благороден род имащ родословни връзки с много, преди всичко полски и беларуски, фамилии, което се потвърждава от герба на семейството – Сулима, към който принадлежи. Имайте предвид, че фамилното име Дзержански (Dzierżański) е споменато в Armorial Katspra Nesetsky [Каспер Несиецки е полски хералдист, йезуит (31 декември 1682 – 9 юли 1744)]. По-късно тази фамилия се превръща в Дзержински. Този герб, заедно с документи, потвърждаващи собствеността на крепостните селяни, се използва от средата на XVIII век като доказателство за полския благороден произход.
Полякът Станислав Дзержински с право се счита за документиран основател на рода в момента. Неговият син е Николай Дзержински (починал 1703 г.), за когото е известно, че той вече е с ранг на капитан на кавалерията (получил патент от полския крал Ян Казимир на 11 април 1663 г.). Той закупил през 1866 г. от продажбата на крепостта на чеха Burdo (Burba) в провинция Крож (Кражяй) на княжеството Самогит, недвижимия имот Спитц (Спитз) с десет крепостни селяни.
Самогитското княжество през този период е включено като автономно образувание във Великото херцогство Литва, Русия и Самогития, а след това и в Полско-литовската държава.
Териториално княжеството се намирало в земите на западната част на съвременна Литва. Селището Крож (сега гр. Кражай на окръг Келме в Литва) вече има дълга история по това време, включително предхристиянски жертвоприношения на литовската богиня на лова Медиойм (Медейна), присъединяването към Ливонския орден и завръщане обратно към литовските земи.
По нататък рода се разраства, като успоредно с това се разраства и благосъстоянието му.
През двадесети век фамилията вече притежава област, наречена на рода – Дзержиново, който е бил териториално част от Полската република (след неговото формиране), който се появява на полските карти под името Оземблово. По-късно, след обединението на източните и западните територии на Беларус, което последва през 1939 г., Оземблово отново връща името Дзержиново, което все още носи и до днес.
През XIX-ти век Оземлово е било малък имот с общо 180 хектара, включително имението. Фамилията на Оземловски e принадлежала на много известни и древни потомци на полското благородническо семейство. Впоследствие един от Оземловски става сътрудник на Феликс Дзержински в чекистката служба. (Чекисти са първоначално служители на ЧК (Всеруска извънредна комисия за борба с контрареволюцията и саботажа), след това неговите наследнически организации, т.е. служител на органите на държавната сигурност: органите на ГПУ на НКВД на РСФСР).
Дзержински е изключително религиозен в детско-юношеската си възраст и дори се е готвел да стане свещеник.
„Докато бях в гимназията до 6-ти клас, бях много религиозен, дори планирах да вляза в римокатолическата богословска семинария. Майка и един свещеник ме разубедиха от това. Заради религиозната практика дори имах кавги с по-големия си брат. Тъй като бях в 4 клас, ги принудих да се молят на Бог. Когато като ученик моят по-голям брат дойде за празниците и ме попита, как си представям моя Бог? Отговорих му: ‘Бог е в сърцето.’ И той каза: „Ако някога стигна до заключението, че няма Бог, ще тегля един куршум в главата”.
По-голямата му сестра, Ядуиг, свидетелства:
„Той много обичаше Христос … Заветите на Христос бяха дълбоко вкоренени в сърцето му … През 1893 г. Феликс искаше да премине от гимназията към Божията семинария, за да стане свещеник в бъдеще, но учителят му по Божи Закон в гимназията, свещеникът Ясински, го разубеди от тази мисъл, тъй като Феликс беше твърде весел и флиртуващ, грижеше се за учениците в гимназията и те се влюбваха в него… ”
Владимир I Велики
Владимир I Велики е княз на Киев от 980 г. до 1015 г. и православен светец, син на княз Светослав I и наследник на брат си княз Ярополк I. Той е известен с покръстването на Киевска Рус през 988 година.
Повечето сведения за живота на княз Владимир Велики идват от по-късни хроники, писани от автори, свързани с църквата. Той изиграва решаваща роля в установяването на православната църква в Киевска Рус.
Княз Светослав предприема поход срещу първото българско царство, като оставя синовете си като наместници в различни части на държавата, като след неговата смърт те продължават да ги управляват практически самостоятелно. Първородният син Ярополк управлява в Киев и има статут на пръв сред равни (какъвто е и статутът на римският папа) , а Владимир – Новгород.
След като Ярополк убива своя брат Олег Светославич и през 977 г. придвижва войските си към Новгород, Владимир бяга в Скандинавия. Там той събира голяма армия от варяги, с помощта на които през 978 г. си връща Новгород. След това продължава на юг, като по пътя си към Киев превзема Полоцк и принуждава Рогнеда, дъщерята на местния варяжки владетел Рогволод и годеница на Ярополк, да се омъжи за него. През 980 г. превзема Киев и с измама убива своя полубрат Ярополк, като по този начин става единствен владетел на Киевска Рус.
През първите години от управлението си Владимир е енергичен привърженик на култът към Перун, многоженството и човешките жертвоприношения. Той има 12 сина от четирите си жени и 3 харема с около 800 наложници. При неговото управление синът на един християнин трябвало да бъде принесен в жертва в Киев. Когато баща му се възпротивява, двамата са пребити от тълпата и стават първите руски мъченици на християнството, Теодор и Иван.
През 985 г. Владимир Велики организира поход срещу Волжка България, като основава нови крепости на изток.
През 988 г., след като превзема град Херсон в Крим, сключва съюз с Византийската империя. Така той получава за жена сестрата на император Василий II – Анна, като приема християнството и името на кръстника си Василий. Когато се завръща в Киев, разрушава езическите паметници, покръства жителите във водите на река Днепър и основава нови православни църкви и манастири.
Владимир I Велики е княз на Киев от 980 г. до 1015 г. и православен светец, син на княз Светослав I и наследник на брат си княз Ярополк I. Той е известен с покръстването на Киевска Рус през 988 година.
Повечето сведения за живота на княз Владимир Велики идват от по-късни хроники, писани от автори, свързани с църквата. Той изиграва решаваща роля в установяването на православната църква в Киевска Рус.
Княз Светослав предприема поход срещу първото българско царство, като оставя синовете си като наместници в различни части на държавата, като след неговата смърт те продължават да ги управляват практически самостоятелно. Първородният син Ярополк управлява в Киев и има статут на пръв сред равни (какъвто е и статутът на римският папа) , а Владимир – Новгород.
След като Ярополк убива своя брат Олег Светославич и през 977 г. придвижва войските си към Новгород, Владимир бяга в Скандинавия. Там той събира голяма армия от варяги, с помощта на които през 978 г. си връща Новгород. След това продължава на юг, като по пътя си към Киев превзема Полоцк и принуждава Рогнеда, дъщерята на местния варяжки владетел Рогволод и годеница на Ярополк, да се омъжи за него. През 980 г. превзема Киев и с измама убива своя полубрат Ярополк, като по този начин става единствен владетел на Киевска Рус.
През първите години от управлението си Владимир е енергичен привърженик на култът към Перун, многоженството и човешките жертвоприношения. Той има 12 сина от четирите си жени и 3 харема с около 800 наложници. При неговото управление синът на един християнин трябвало да бъде принесен в жертва в Киев. Когато баща му се възпротивява, двамата са пребити от тълпата и стават първите руски мъченици на християнството, Теодор и Иван.
През 985 г. Владимир Велики организира поход срещу Волжка България, като основава нови крепости на изток.
През 988 г., след като превзема град Херсон в Крим, сключва съюз с Византийската империя. Така той получава за жена сестрата на император Василий II – Анна, като приема християнството и името на кръстника си Василий. Когато се завръща в Киев, разрушава езическите паметници, покръства жителите във водите на река Днепър и основава нови православни църкви и манастири.
Владимир Ленин
Създател е и водач на Руската социалдемократическа работническа партия (болшевики), известна повече като болшевишката партия, създател на Третия комунистически интернационал и на първата социалистическа държава в света, първият министър-председател на Съветския съюз и създател на идеология, останала в историята с името марксизъм-ленинизъм. След Октомврийската революция е водач на Руската съветска федеративна социалистическа република, а от 1922 г. – лидер на СССР. Владимир Ленин е роден в Симбирск (днес преименуван на негово име Уляновск) на 22 април (10 април по стар стил) 1870 година и е кръстен в Руската православна църква. През 1882 година получава наследствена дворянска степен. През август 1887 г. е приет в Казанския университет, където започва да учи право и изучава трудовете на Маркс и Енгелс.
При неговото управление започва и насилственото изселване на различни противници на революцията, както и създаването на първите принудително-трудови лагери, станали известни по-късно под управлението на Сталин като ГУЛАГ.
Създател е и водач на Руската социалдемократическа работническа партия (болшевики), известна повече като болшевишката партия, създател на Третия комунистически интернационал и на първата социалистическа държава в света, първият министър-председател на Съветския съюз и създател на идеология, останала в историята с името марксизъм-ленинизъм. След Октомврийската революция е водач на Руската съветска федеративна социалистическа република, а от 1922 г. – лидер на СССР. Владимир Ленин е роден в Симбирск (днес преименуван на негово име Уляновск) на 22 април (10 април по стар стил) 1870 година и е кръстен в Руската православна църква. През 1882 година получава наследствена дворянска степен. През август 1887 г. е приет в Казанския университет, където започва да учи право и изучава трудовете на Маркс и Енгелс.
При неговото управление започва и насилственото изселване на различни противници на революцията, както и създаването на първите принудително-трудови лагери, станали известни по-късно под управлението на Сталин като ГУЛАГ.
Владимир Путин и РПЦ
Завършилият Архиерейски съвет на РПЦ (в началото на декември 2017г.) приема няколко “интересни” решения: забрана на браковете с “враждебни еретици”; предупреждава вярващите, че “революционните настроения, породени от политически провокации са гибелни за вярващите”.
Руската православна църква винаги е имала за инструмент империята.
При Петър Първи насилствено покръстват всички “друговерци”. Цитат от Указа на цар Петър до Сената от 27.11.1713 гласи:
“В селата, които принадлежат на “басурманите” (нехристияните) да се каже, че ако не се покръстят, ще им бъде отнето всичко и да не им се дава дълъг срок”.
На някои места в изпълнение на царския указ конфискуват от непокръстените – крепостните селяни заедно със земята.
Империята се стреми да пороби своите поданици и духовно.
За насилствената християнизация на нехристиянските народи през 1740 година е създаден специален държавно-църковен орган – Новопокръстителска кантора, с помощта, на която от 1740 до 1760 година се провежда поголовно покръстване на нехристиянските народи и значителна част от мюсюлманите в Руската империя.
Имперството е общата болест на руската държава и на РПЦ, предизвикана от естествения им съюз.
Когато Путин пожела да завладее Крим веднага му бе поднесен църковния мит, че княз Владимир се е покръстил там и затова “оттам започва руската държавност”.
А през XIX век империята много искала да завладее Константинопол, защото е изворът на православието, който трябва да бъде владян от руснаците. Автор на това искане e Фьодор Михайлович Достоевский в неговия “Дневник” от 1877 година. Периодично тази пропаганда за “Константинопол е наш” може да се чуе и сега, включително и от екрана на руската държавна телевизия. 
На Путин му е необходимо да воюва постоянно, а всяка война непременно трябва да бъде свещена.
Няма никакво значение, че осветените от свещениците на РПЦ църква ракети или не излитат или летят не където трябва. Главното е, войната да получи сакрален смисъл. За това винаги с удоволствие РПЦ освещава убийствата.
Именно затова Сталин реставрира института на Патриаршията в разгара на Втората световна война. Тогава това е било освещаване на освободителна война. Сега РПЦ с удоволствие освещава имперските войни на Путин. Именно богословите на Руската православна църква въведоха в употреба през 1990 г. понятието “канонични територии” – понятие несъществуващо в другите църкви – в съответствие, с които РПЦ претендира на територията не само на Русия, но и на целия бивш СССР, а освен това и на Китай и на някои енории в САЩ.
Завършилият Архиерейски съвет на РПЦ (в началото на декември 2017г.) приема няколко “интересни” решения: забрана на браковете с “враждебни еретици”; предупреждава вярващите, че “революционните настроения, породени от политически провокации са гибелни за вярващите”.
Руската православна църква винаги е имала за инструмент империята.
При Петър Първи насилствено покръстват всички “друговерци”. Цитат от Указа на цар Петър до Сената от 27.11.1713 гласи:
“В селата, които принадлежат на “басурманите” (нехристияните) да се каже, че ако не се покръстят, ще им бъде отнето всичко и да не им се дава дълъг срок”.
На някои места в изпълнение на царския указ конфискуват от непокръстените – крепостните селяни заедно със земята.
Империята се стреми да пороби своите поданици и духовно.
За насилствената християнизация на нехристиянските народи през 1740 година е създаден специален държавно-църковен орган – Новопокръстителска кантора, с помощта, на която от 1740 до 1760 година се провежда поголовно покръстване на нехристиянските народи и значителна част от мюсюлманите в Руската империя.
Имперството е общата болест на руската държава и на РПЦ, предизвикана от естествения им съюз.
Когато Путин пожела да завладее Крим веднага му бе поднесен църковния мит, че княз Владимир се е покръстил там и затова “оттам започва руската държавност”.
А през XIX век империята много искала да завладее Константинопол, защото е изворът на православието, който трябва да бъде владян от руснаците. Автор на това искане e Фьодор Михайлович Достоевский в неговия “Дневник” от 1877 година. Периодично тази пропаганда за “Константинопол е наш” може да се чуе и сега, включително и от екрана на руската държавна телевизия. На Путин му е необходимо да воюва постоянно, а всяка война непременно трябва да бъде свещена.
Няма никакво значение, че осветените от свещениците на РПЦ църква ракети или не излитат или летят не където трябва. Главното е, войната да получи сакрален смисъл. За това винаги с удоволствие РПЦ освещава убийствата.
Именно затова Сталин реставрира института на Патриаршията в разгара на Втората световна война. Тогава това е било освещаване на освободителна война. Сега РПЦ с удоволствие освещава имперските войни на Путин. Именно богословите на Руската православна църква въведоха в употреба през 1990 г. понятието “канонични територии” – понятие несъществуващо в другите църкви – в съответствие, с които РПЦ претендира на територията не само на Русия, но и на целия бивш СССР, а освен това и на Китай и на някои енории в САЩ.
Царство България VS. НР България
католицизъм VS. православие
Княз Александър І Батенберг
Княз Александър І Батенберг е първият български владетел след последната Руско-османска война от 1887 г. Той е избран от Великото народно събрание на 17 април 1879 г с пълно мнозинство и отхвърляне на другите две кандидатури на Валдемар Датски и Хенрих Ройс.На 7 юли 1887 г. от Великото народно събрание. Александър Батенберг е племенник на руската императрица и кръщелник на царя-“освободител” Александър ІІ. Роден е през 1857 г. във Верона, Италия, син на австрийския генерал Александър фон Хесен Дармщат и полската графиня Юлия фон Хауке. Получава добро образование в Дрезденското военно училище. Взема участие в Руско-османската война 1877-1878 г.
На 26 юни 1879 г. в град Търново княз Александър І полага тържествена клетва пред Великото народно събрание. Великите сили потвърждават избора и в началото на м. август султанът според Берлинския договор го утвърждава с ферман за княз на България.
Младият монарх е недоволен от Търновската конституция, ограничаваща правата му. Борбата между либералите и консерваторите създава несигурност в царството. На 05 юни 1879 г. княза назначава първото правителство начело с Тодор Бурмов, което се състои само от консерватори, ала парламентарните избори печелят либералите.
Князът не желае да съставянето на либерално правителство, като разпуска народното събрание и назначава ново правителство от консерватори, начело с митрополит Климент (Васил Друмев). Новите парламентарни избори отново са спечелени от либералите. Князът отстъпва и на 24 март 1880 г. назначава първото либерално правителство с министър-председател Драган Цанков.
Противоречията на княза с либералите се задълбочават и стават непреодолими, когато начело на правителството застава Петко Каравелов (28 ноември 1880 г.), който е брат на революционера Любен Каравелов.
На 27 април 1881 г. князът, с помощта на военния министър Казимир Ернрот, извършват държавен преврат, като Батенберг уволнява правителството и разпуска парламента. На 11 май обявява исканията си, като те са: пълномощия за 7-годишен срок, изграждане на нови държавни институции и изменение на конституцията след изтичането на срока.
Пълномощията са гласувани на 01 юли 1881 г. от Великото народно събрание, ала скоро страната изпада в нова вътрешна криза поради конфликта между българи и руси в управлението. На 23 юни 1882 г. изпълнителната власт бива поета от ген. Леонид Соболев, който е изпратен от руското правителство.
В началото на 1883 г. консерваторите преминават в опозиция. На 6 септември 1883 г. Търновската конституция е възстановена, с което се слага край на пълномощията. Тези действия на княза го превръщат в нежелано лице за Русия, тъй като ограничават влиянието на православието в младата българска монархия.
Съединението на 6 септември 1885 г. е провъзгласено в негово име. Батенберг се превръща в ключова фигура и се превръща в ”княз на Северна и Южна България”, като влиза триумфално в Пловдив.
Младата българска монархия търси международно признание на Съединението. Позицията на Александър ІІІ е за ”Съединение, но без Ботенберг”. Англия неофициално подкрепя Съединението, но Австро-Унгария подтиква Сърбия към нападение на българската монархия.
Княз Александър І Батенберг се проявява като първият главнокомандващ в новата българска история. Сръбско-българската война от 1885 г. завършва с победа и достойна защита на Съединението.
Триумфът на Батенберг скоро отстъпва място на политическото му поражение. На 8-ми срещу 9-ти август 1886 г. група офицери извършват военен преврат и принуждават княз Батенберг да подпише абдикацията си, след което го изпращат на руския император, вдъхновител и организатор на преврата, но императорът го освобождава да замине за родината си.
Отстраняването на княза предизвиква разцепление в българската армия и общество. Стефан Стамболов и неговите привърженици връщат княза, ала той вече няма подкрепата на Русия и другите велики сили, затова на 26 август 1886 г. князът подписва абдикацията си и окончателно напуска страната.
Княз Александър І Батенберг е първият български владетел след последната Руско-османска война от 1887 г. Той е избран от Великото народно събрание на 17 април 1879 г с пълно мнозинство и отхвърляне на другите две кандидатури на Валдемар Датски и Хенрих Ройс.На 7 юли 1887 г. от Великото народно събрание. Александър Батенберг е племенник на руската императрица и кръщелник на царя-“освободител” Александър ІІ. Роден е през 1857 г. във Верона, Италия, син на австрийския генерал Александър фон Хесен Дармщат и полската графиня Юлия фон Хауке. Получава добро образование в Дрезденското военно училище. Взема участие в Руско-османската война 1877-1878 г.
На 26 юни 1879 г. в град Търново княз Александър І полага тържествена клетва пред Великото народно събрание. Великите сили потвърждават избора и в началото на м. август султанът според Берлинския договор го утвърждава с ферман за княз на България.
Младият монарх е недоволен от Търновската конституция, ограничаваща правата му. Борбата между либералите и консерваторите създава несигурност в царството. На 05 юни 1879 г. княза назначава първото правителство начело с Тодор Бурмов, което се състои само от консерватори, ала парламентарните избори печелят либералите.
Князът не желае да съставянето на либерално правителство, като разпуска народното събрание и назначава ново правителство от консерватори, начело с митрополит Климент (Васил Друмев). Новите парламентарни избори отново са спечелени от либералите. Князът отстъпва и на 24 март 1880 г. назначава първото либерално правителство с министър-председател Драган Цанков.
Противоречията на княза с либералите се задълбочават и стават непреодолими, когато начело на правителството застава Петко Каравелов (28 ноември 1880 г.), който е брат на революционера Любен Каравелов.
На 27 април 1881 г. князът, с помощта на военния министър Казимир Ернрот, извършват държавен преврат, като Батенберг уволнява правителството и разпуска парламента. На 11 май обявява исканията си, като те са: пълномощия за 7-годишен срок, изграждане на нови държавни институции и изменение на конституцията след изтичането на срока.
Пълномощията са гласувани на 01 юли 1881 г. от Великото народно събрание, ала скоро страната изпада в нова вътрешна криза поради конфликта между българи и руси в управлението. На 23 юни 1882 г. изпълнителната власт бива поета от ген. Леонид Соболев, който е изпратен от руското правителство.
В началото на 1883 г. консерваторите преминават в опозиция. На 6 септември 1883 г. Търновската конституция е възстановена, с което се слага край на пълномощията. Тези действия на княза го превръщат в нежелано лице за Русия, тъй като ограничават влиянието на православието в младата българска монархия.
Съединението на 6 септември 1885 г. е провъзгласено в негово име. Батенберг се превръща в ключова фигура и се превръща в ”княз на Северна и Южна България”, като влиза триумфално в Пловдив.
Младата българска монархия търси международно признание на Съединението. Позицията на Александър ІІІ е за ”Съединение, но без Ботенберг”. Англия неофициално подкрепя Съединението, но Австро-Унгария подтиква Сърбия към нападение на българската монархия.
Княз Александър І Батенберг се проявява като първият главнокомандващ в новата българска история. Сръбско-българската война от 1885 г. завършва с победа и достойна защита на Съединението.
Триумфът на Батенберг скоро отстъпва място на политическото му поражение. На 8-ми срещу 9-ти август 1886 г. група офицери извършват военен преврат и принуждават княз Батенберг да подпише абдикацията си, след което го изпращат на руския император, вдъхновител и организатор на преврата, но императорът го освобождава да замине за родината си.
Отстраняването на княза предизвиква разцепление в българската армия и общество. Стефан Стамболов и неговите привърженици връщат княза, ала той вече няма подкрепата на Русия и другите велики сили, затова на 26 август 1886 г. князът подписва абдикацията си и окончателно напуска страната.
Фердинанд Максимилиан Карл Леополд Мария Сакскобургготски
Немският принц Фердинанд Сакс-Кобург-Гота е роден във Виена през 1861 г. Изборът му за български княз става след абдикацията на княз Александър І Батенберг на 26 август 1886 г. в следствие на възникналата остра политическа криза. Регентството в състав Стефан Стамболов, Сава Муткуров и Георги Живков започва да търси нов български владетел.
Свиканото на 15 октомври 1886 г. Велико народно събрание избира за български княз Валдемар Датски, но той отказва да приеме короната по внушение на Александър ІІІ. Русия предлага кандидатурата на грузинския княз Мингрели, но тя не е приета от ВНС. Това довежда до скъсване на дипломатическите отношения между двете страни.
Великото народно събрание изпраща във Виена делегация в тричленен състав да дири княз. Там е предложен австрийският офицер Фердинанд Сакскобургготски. След допитване до Германия, Великобритания и Франция кандидатурата е приета, без да се търси съгласие от руска страна. На 7 юли 1887 г. Великото народно събрание избира Фердинанд Сакскобургготски за княз на България.
Интересно е родословието на княз Фердинанд. Той е син на австрийския генерал принц Аугуст фон Сакс-Кобург-Гота (1818 – 1881 г.) и на принцеса Клементина Бурбон-Орлеанска (1817 – 1907г.), дъщеря на последния френски крал Луи-Филип.
Сакс-Кобург и Гота е стара германска княжеска династия потомци на легендарния саксонски католически род Ветини (немски княжески род, дал представители на Династия Уиндзор). Наследници на княжеството (или херцогството) Саксония-Кобург и Гота, те са владели големи части от Европа и останалия свят, в това число и България.
Династия Ветини е господствала повече от 800 години в среднонемското пространство. След подялбата от Лайпциг през 1485 г. Ветините имат две линии: Ернестинската (Курфюрсти и херцози на Саксония) и Албертинската (Херцози на Саксония). Основател на династията е Видукинд (херцог на Саксония от 755 до 810 г.).
От 777 до 785 г. Видукинд ръководи в Саксонските войни съпротивата срещу Карл Велики, с когото започнахме началото на нашето изследване. Саксите са победени от франките, Саксония става част от Каролингската империя, след което е насилствено християнизирана. Видукинд е кръстен през 785 г. в резиденцията на Каролингите – Кьонигспфалц Атини. Негов кръстник е император Карл Велики. Видукинд се чества в католическата църква като Светия.
Княгиня Клементина Бурбон-Орлеанска (Мари-Клементина-Леополдина-Каролина-Клотилда, херцогиня Саксонска, родена принцеса д’Орлеан) е майката на Фердинанд I. Тя е наследница на двете последни династии на френския трон – Бурбоните и Орлеаните. Клементина Бурбон-Орлеанска е дъщеря на последния френски крал – Луи-Филип, наричан „Краля гражданин“, защото свободно се е движел сред простолюдието. Тя от малка е запозната с тънкостите на дипломацията и дворцовия живот.
Бурбоните са династия, управлявала Франция, Испания и Южна Италия. Тя произхожда от френската династия на Капетингите.
Капетингите са френска кралска династия, чийто представители управляват Франция от 987 до 1328 г. Династията води началото си от парижкия граф Хуго Капет, когото кралските васали избират за крал след смъртта на бездетния крал Луи V. Капет е прозвище, което идва от късото свещеническо наметало, което носел като аба́т.
Нека сега да продължим нашето изследване с Фердинанд Сакс-Кобург-Гота. На 02 август 1887 г. новият български княз тържествено полага клетва пред Великото народно събрание в Търново. Русия смята избора на княз Фердинанд за незаконен, а него – за узурпатор. Той няма политическо минало, но за сметка на това има родословни връзки с всички европейски католически династии.
През първите години Фердинанд оставя Стефан Стамболов да управлява и модернизира страната, а той се заема с пътувания и уреждане на личните си дела. През 1893 г. се жени за италианската принцеса Мария Луиза Пиа Тереза Анна Фердинанда Франческа Антоанета Маргарита Жозефина Каролина Бианка Лучия Аполония де Бурбон, Принцеса на Парма. Тъй като семейството ѝ е от ревностни католици, те поставят условие пред Фердинанд наследниците им да са католици, а това наложило промяна на Търновската конституция. Раждането на престолонаследника княз Борис Търновски още повече укрепва престола. Княгиня Мария-Луиза не се занимава с политическа дейност. Тя отрича и трудно преживява преминаването на първородния ѝ син от католическо в източноправославно вероизповедание, което е условие на руското правителство за подобряване отношенията между Княжество България и Руската империя. На 2 февруари 1896 г. престолонаследникът княз Борис Търновски преминава в православието, като негов кръстник става император Николай ІІ. Фердинанд вече се радва на официален прием във всички европейски столици, получавайки най-висши ордени.
През следващите години Фердинанд започва задкулисни контакти с руската дипломация. На 19 май 1894 г. Стамболов е свален от власт и е съставено правителство, начело с д-р Константин Стоилов.
Князът постига международно си признание чрез помирение с Русия. Във връзка с погребението на Александър ІІІ, българската делегация, водена от митрополит Климент, на 04 юли 1895 г. е приета тържествено от новия руски император Николай ІІ. Един ден по-рано в София е посечен Стефан Стамболов и това бележи новия политически курс на Българското княжество.
Като главнокомандващ на войската, воден от вечните християнски желания за меч и кръв, монархът се заема с нейното модернизиране и въоръжаване и с изграждането на елитен офицерски състав.
Във външната си политика Фердинанд I постига не само помирение, но и сближаване с Русия. През 1902 г. се сключва тайна военна конвенция между двете страни.
Ограниченията на Берлинския договор, според които България е васално княжество, пречат на княза и на страната да разгърне напълно своите военни възможности. Затова Фердинанд приема идеята за независимост.
На 22 септември 1908 г. България обявява тържествено своята независимост в старата българска столица Велико Търново. Премиерът Александър Малинов връчва на Фердинанд короната и християнската титла ”цар” и с това затвърждава източноправославното влияние на Русия.
Политическите успехи на цар Фердинанд достигат своя връх по време на Балканската война през 1912 г. Царят има имперски амбиции, а народът и армията са обхванати от ентусиазма да присъединят териториите на Македония и Тракия. Българските войски правят чудеса и изтласкват османците на километри от Цариград.
Следват 2 големи провала на Цар Фердинанд – Междусъюзническата и Първата световна войни. На 03 октомври 1918 г. министър-председателят Александър Малинов предлага на Фердинанд I единствения изход – абдикацията. Той предоставя престола на своя син Борис ІІІ и напуска страната.
Немският принц Фердинанд Сакс-Кобург-Гота е роден във Виена през 1861 г. Изборът му за български княз става след абдикацията на княз Александър І Батенберг на 26 август 1886 г. в следствие на възникналата остра политическа криза. Регентството в състав Стефан Стамболов, Сава Муткуров и Георги Живков започва да търси нов български владетел.
Свиканото на 15 октомври 1886 г. Велико народно събрание избира за български княз Валдемар Датски, но той отказва да приеме короната по внушение на Александър ІІІ. Русия предлага кандидатурата на грузинския княз Мингрели, но тя не е приета от ВНС. Това довежда до скъсване на дипломатическите отношения между двете страни.
Великото народно събрание изпраща във Виена делегация в тричленен състав да дири княз. Там е предложен австрийският офицер Фердинанд Сакскобургготски. След допитване до Германия, Великобритания и Франция кандидатурата е приета, без да се търси съгласие от руска страна. На 7 юли 1887 г. Великото народно събрание избира Фердинанд Сакскобургготски за княз на България.
Интересно е родословието на княз Фердинанд. Той е син на австрийския генерал принц Аугуст фон Сакс-Кобург-Гота (1818 – 1881 г.) и на принцеса Клементина Бурбон-Орлеанска (1817 – 1907г.), дъщеря на последния френски крал Луи-Филип.
Сакс-Кобург и Гота е стара германска княжеска династия потомци на легендарния саксонски католически род Ветини (немски княжески род, дал представители на Династия Уиндзор). Наследници на княжеството (или херцогството) Саксония-Кобург и Гота, те са владели големи части от Европа и останалия свят, в това число и България.
Династия Ветини е господствала повече от 800 години в среднонемското пространство. След подялбата от Лайпциг през 1485 г. Ветините имат две линии: Ернестинската (Курфюрсти и херцози на Саксония) и Албертинската (Херцози на Саксония). Основател на династията е Видукинд (херцог на Саксония от 755 до 810 г.).
От 777 до 785 г. Видукинд ръководи в Саксонските войни съпротивата срещу Карл Велики, с когото започнахме началото на нашето изследване. Саксите са победени от франките, Саксония става част от Каролингската империя, след което е насилствено християнизирана. Видукинд е кръстен през 785 г. в резиденцията на Каролингите – Кьонигспфалц Атини. Негов кръстник е император Карл Велики. Видукинд се чества в католическата църква като Светия.
Княгиня Клементина Бурбон-Орлеанска (Мари-Клементина-Леополдина-Каролина-Клотилда, херцогиня Саксонска, родена принцеса д’Орлеан) е майката на Фердинанд I. Тя е наследница на двете последни династии на френския трон – Бурбоните и Орлеаните. Клементина Бурбон-Орлеанска е дъщеря на последния френски крал – Луи-Филип, наричан „Краля гражданин“, защото свободно се е движел сред простолюдието. Тя от малка е запозната с тънкостите на дипломацията и дворцовия живот.
Бурбоните са династия, управлявала Франция, Испания и Южна Италия. Тя произхожда от френската династия на Капетингите.
Капетингите са френска кралска династия, чийто представители управляват Франция от 987 до 1328 г. Династията води началото си от парижкия граф Хуго Капет, когото кралските васали избират за крал след смъртта на бездетния крал Луи V. Капет е прозвище, което идва от късото свещеническо наметало, което носел като аба́т.
Нека сега да продължим нашето изследване с Фердинанд Сакс-Кобург-Гота. На 02 август 1887 г. новият български княз тържествено полага клетва пред Великото народно събрание в Търново. Русия смята избора на княз Фердинанд за незаконен, а него – за узурпатор. Той няма политическо минало, но за сметка на това има родословни връзки с всички европейски католически династии.
През първите години Фердинанд оставя Стефан Стамболов да управлява и модернизира страната, а той се заема с пътувания и уреждане на личните си дела. През 1893 г. се жени за италианската принцеса Мария Луиза Пиа Тереза Анна Фердинанда Франческа Антоанета Маргарита Жозефина Каролина Бианка Лучия Аполония де Бурбон, Принцеса на Парма. Тъй като семейството ѝ е от ревностни католици, те поставят условие пред Фердинанд наследниците им да са католици, а това наложило промяна на Търновската конституция. Раждането на престолонаследника княз Борис Търновски още повече укрепва престола. Княгиня Мария-Луиза не се занимава с политическа дейност. Тя отрича и трудно преживява преминаването на първородния ѝ син от католическо в източноправославно вероизповедание, което е условие на руското правителство за подобряване отношенията между Княжество България и Руската империя. На 2 февруари 1896 г. престолонаследникът княз Борис Търновски преминава в православието, като негов кръстник става император Николай ІІ. Фердинанд вече се радва на официален прием във всички европейски столици, получавайки най-висши ордени.
През следващите години Фердинанд започва задкулисни контакти с руската дипломация. На 19 май 1894 г. Стамболов е свален от власт и е съставено правителство, начело с д-р Константин Стоилов.
Князът постига международно си признание чрез помирение с Русия. Във връзка с погребението на Александър ІІІ, българската делегация, водена от митрополит Климент, на 04 юли 1895 г. е приета тържествено от новия руски император Николай ІІ. Един ден по-рано в София е посечен Стефан Стамболов и това бележи новия политически курс на Българското княжество.
Като главнокомандващ на войската, воден от вечните християнски желания за меч и кръв, монархът се заема с нейното модернизиране и въоръжаване и с изграждането на елитен офицерски състав.
Във външната си политика Фердинанд I постига не само помирение, но и сближаване с Русия. През 1902 г. се сключва тайна военна конвенция между двете страни.
Ограниченията на Берлинския договор, според които България е васално княжество, пречат на княза и на страната да разгърне напълно своите военни възможности. Затова Фердинанд приема идеята за независимост.
На 22 септември 1908 г. България обявява тържествено своята независимост в старата българска столица Велико Търново. Премиерът Александър Малинов връчва на Фердинанд короната и християнската титла ”цар” и с това затвърждава източноправославното влияние на Русия.
Политическите успехи на цар Фердинанд достигат своя връх по време на Балканската война през 1912 г. Царят има имперски амбиции, а народът и армията са обхванати от ентусиазма да присъединят териториите на Македония и Тракия. Българските войски правят чудеса и изтласкват османците на километри от Цариград.
Следват 2 големи провала на Цар Фердинанд – Междусъюзническата и Първата световна войни. На 03 октомври 1918 г. министър-председателят Александър Малинов предлага на Фердинанд I единствения изход – абдикацията. Той предоставя престола на своя син Борис ІІІ и напуска страната.
Цар Борис ІІІ
Цар Борис ІІІ е син на цар Фердинанд Сакскобургготски и на княгиня Мария Луиза. Роден е на 30 януари 1894 г. в София. Негов кръстник е папа Лъв ХІІІ и кръщелникът получава имената Борис Клемент Роберт Мария Пий Станислав и титлата княз Борис Търновски. През 1896 г. преминава в православната вяра с кръстник руският император Николай ІІ.
Престолонаследникът израства под опеката на деспотичния си баща, тъй като майка му умира, когато е петгодишен. Получава средното си образование в Първа мъжка гимназия, след което завършва Военното училище в София.
Още твърде млад, 24 годишен, Борис ІІІ поема царската корона поради абдикацията на Фердинанд на 03 октомври 1918 г. Ситуацията в страната е напрегната, на власт идва земеделското правителство на Александър Стамболийски (1919-1923), а на 27 ноември 1919 г. е подписан унизителният Ньойски договор.
Превратът на 09 юни 1923 г. сваля с военна сила и жестоко убийство земеделския вожд Стамболийски. Съставен е кабинетът на Александър Цанков. В отговор на това избухва Септемврийското въстание, организирано от комунистите по внушение на Коминтерна. Страната е разтърсена от терористични акции, атентати и противоборства между левите сили и правителството на превратаджиите.
Краят на Царство България настъпва след окупацията на страната от съветски войски и идването на власт на Отечествения фронт на 9 септември 1944 г. На 8 септември 1946 е проведен незаконен референдум в условията на чужда окупация за промяна на формата на държавно управление. Според “официални” резултати от 4 509 354 гласоподаватели, в референдума участват 4 132 007 гласоподаватели (91,63%), като 92,72% от гласувалите са за народна република. въпреки, че действащата по това време Търновска конституция не предвижда промяна на формата на държавно управление. Съществуват силни съмнения, че този референдум е фалшифициран. В съответствие с тези резултати, на 15 септември 1946 г. е провъзгласена Народна република България. През 1947 г. Шестото Велико народно събрание приема първата Конституция на Народна република България.
Комунистическият поп Андрей
Красноречивото препокриване на идеите на комунизма и християнството са възторжено записани в повестта Септември на Гео Милев:
Там
посред общия смут
сам,
като луд
епически смелия
поп
Андрей
с легендарния топ
стреля
снаряд след снаряд. . .
В последния миг:
„Смърт на Сатаната!“
извика
побеснял и велик –
и обърна назад
своя топ:
последната
граната
изпрати
право там
– в божия храм
дето бе пял литургия, ектении. . .
И се предаде.
„Да се обеси червения поп!
Без кръст – без гроб!“
До телеграфния стълб бе изправен.
До него палача.
Капитана.
Въжето
бе готово.
Балкана
тъмнееше мрачен.
Небето –
сурово.
Попа стоеше огромен,
изправен в целий си ръст,
цял
спокоен като гранит –
без жал
без спомен
– на гърдите Христовия кръст
и с поглед в балканите впит –
далеко
сякаш в грядущето. . .
– Страхливо вий поглед отпущате
пред близката смърт на човека,
палачи!
Що значи
смъртта на един?
Амин!
Захрачи
и плю.
Бързо нахлу
сам на врата си въжето
и
без да погледне небето
– увисна –
език
между зъбите стиснал:
велик
сюблимен
непостижим!
Красноречивото препокриване на идеите на комунизма и християнството са възторжено записани в повестта Септември на Гео Милев:
Там
посред общия смут
сам,
като луд
епически смелия
поп
Андрей
с легендарния топ
стреля
снаряд след снаряд. . .
В последния миг:
„Смърт на Сатаната!“
извика
побеснял и велик –
и обърна назад
своя топ:
последната
граната
изпрати
право там
– в божия храм
дето бе пял литургия, ектении. . .
И се предаде.
„Да се обеси червения поп!
Без кръст – без гроб!“
До телеграфния стълб бе изправен.
До него палача.
Капитана.
Въжето
бе готово.
Балкана
тъмнееше мрачен.
Небето –
сурово.
Попа стоеше огромен,
изправен в целий си ръст,
цял
спокоен като гранит –
без жал
без спомен
– на гърдите Христовия кръст
и с поглед в балканите впит –
далеко
сякаш в грядущето. . .
– Страхливо вий поглед отпущате
пред близката смърт на човека,
палачи!
Що значи
смъртта на един?
Амин!
Захрачи
и плю.
Бързо нахлу
сам на врата си въжето
и
без да погледне небето
– увисна –
език
между зъбите стиснал:
велик
сюблимен
непостижим!
