Повече от век се внушава на българите, че са били под турско робство. Но каква е историческата истина? Вярно ли е това или реалната история говори точно обратното? Наистина, терминът „робство” е неверен, защото е било владичество. Но кой над кого е властвал? Турците над българите или българите над турците? Нека погледнем назад в историята.

След битката край Манцикерт (дн. Малазгирт, Турция), селджукският владетел Мохамед Бен Дауд (Алп Арслан), вече като победител над Източната римска империя (Византия) основава Селджуския султанат в Мала Азия. Селджукската държава била огромна, а новият султанат в Мала Азия се появил като нейна производна. Столица на новата държава станал град Икониум, преименуван на Коня, който съществува и днес като един от големите градове на Турция. Султанатът бързо се организирал в могъща държава и дори кръстоносните походи не успели да го унищожат. Селджуките били огузки тюрки, а аристокрацията им предпочитала да говори на ирански фарси, понеже така било по-модерно в епохата и географията на събитията.

Минал век и половина и през втората четвърт на 13-ти век, монголският владетел Бату хан атакувал Кавказ. Там живеела една българо-тюркска община, известна като Кайъ боз-ок. Тази община била пряк наследник на българите (булгари) в Кавказките планини и дори нейният герб бил древната българска тамга IYI. Тези хора си пазели светините и не ги променили векове наред след разпадането на Велика България на Кубрат хан. Говорели на тюркски език, на какъвто говорили българите във Велика България.

Земите в тъмночервено са първоначалните територии, дадени на българите от Кайъ.

Бату хан обаче нападнал Кавказ и българите от Кайъ трябвало да бягат, защото били около четири хиляди души и нямало възможност да се противопоставят на огромните монголски войски. По това време някои от ръководителите на общината били мюсюлмани, но повечето все още изповядвали тенгризъм. Хората вярвали в Тангра (Тенгри, Танръ) и никой не ги карал да си сменят вярата. Ръководител на Кайъ бил Сюлейман шах. Той повел своята община на югозапад към Мала Азия, където се надявал хората му да се спасят от монголите, заселвайки се в земите на Селджукския султанат. Докато преминавали река Ефрат, Сюлейман шах се удавил и начело на преселниците застанал синът му Ертогрул, който още не бил навършил 20 години. Българите от Кайъ нямали аристокрация, дори Сюлейман шах бил от обикновен произход, но избран от хората си за ръководител. След неговата смърт, Ертогрул успял да влезе в Селджукския султанат и да помоли султан Алаеддин Кей-Кубад да приеме него и хората му в земите си и да ги спаси от монголите. Султанът се съгласил. Това се случило около 1230 г. Ертогрул и хората му били заселени край границата между Селджукския султанат и Византийската империя. Получили малка земя, не по-голяма от Софийското поле и приели статут на пазители на границата. Тази земя се превърнала в отбранителен удж на султаната и била на 150 километра южно от Константинопол. Тази близост до ромейската столица изиграла огромна роля в развитието на бъдещата булгарска държава, станала велика сила под името Османска империя. Българите от Кайъ започнали да помагат на селджуките във военните им дела. Един ден Ертогрул свикал съвета на общината и било взето решение, новите заселници да приемат исляма. Някои от старейшините настоявали вярата да си остане към Тангра, други предложили да станат християни или юдеи, но Ертогрул се наложил, като се мотивирал с това, че щом живеят в рамките на султаната, трябва да са лоялни към официалната религия на държавата, която ги била спасила. Така всички станали мюсюлмани.
Ертогрул се укрепил в новата област и постепенно се превърнал в забележителен пазач на границата. Дори успял да завоюва за султаната няколко малки селища. Когато умрял през 1281 г., неговият син Осман (всъщност родното му име било Отман, Отоман) продължил да укрепва земите на Кайъ, които вече почти „опирали” до Босфора. Осман спечелил няколко войни, които били предизвикани от византийските императори и включил към земите си по-големи градове. През 1299 г. получил от султана собствено държавно знаме и неговия удж се превърнал в бейлик. Земята на Кайъ станала автономна област на Селджукския султанат, вече по-известен като Иконийски. Така възникнала държавата на Осман, който станал неин първи бей. След години този бейлик станал емирство, защото султанатът се разпаднал и от неговите земи се появили много емирства, вече като независими държави. Това станало през първото десетилетие на 14-ти век. Осман умрял през 1323 г. и неговият син Орхан емир поел управлението на Османското емирство. След това историята е известна. Държавата се превърнала в султанат при Мурад I султан, който се обявил за султан на султаните и император на Рим (Рум), понеже Иконийския султанат малко преди да се разпадне вече бил известен и като Султанат на Рум (Рим). Въпреки това, Мурад султан все още не контролирал целия Рум в Мала Азия, но пък станал император в столицата си Одрин (Едирне) през 1369 г. и земите около нея се превърнали в Румелия, т.е. Страна на римляните.

Постепенно империята се разширявала, към нея били включени обширни земи от Европа, Азия и Африка. Така българската община Кайъ от Кавказ създала една от най-великите империи в световната история.

Да завършим тази кратка статия с няколко извода. Българите от Кавказ стават владетели на повече от сто народа. Тяхното владичество се разпространява и върху всички тюрки от Мала Азия, Кавказието, Азербайджан и Западен Иран. Империята им освен Османска, става известна и като Отоманска по оригиналното име на Осман I бей. В този смисъл, не турците са упражнявали владичество над българите, а точно обратното – българите са владеели векове наред земите на турците. Малката разлика е в това, че и до днес официалната история в България не признава за българи други, освен тези на Балканите, но всички останали българи в други географии продължават да се чувстват българи (булгари). Османската империя е създадена от кавказки българи, а не от балкански.

Дали тогава, ако говорим за „робство”, то не е било българско робство над турците? Да, правилно е да го наричаме не робство, а владичество, защото в Османската империя не са съществували робски отношения. Българско владичество над турците е най-правилното определение.